Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 291

— И през ум не ни минава!

— Значи мога да си отида, когато пожелая?

— Веднага, щом поискате.

— Добре! Тогава съвещавайте се! Но аз още веднъж ви напомням, че бягството е невъзможно.

Оставих го да се храни и излязох навън.

И без да казвам нещо на спътниците си, те знаеха, че решителният миг е настъпил. Докато все още бях в стаята, те се бяха промъкнали към входа на корала и вече бяха развързали коня. Очакваха ме там с моите пушки, които нямаше как да взема със себе си в жилището на ранчерото.

— Изчезваме ли? — попита полковникът.

— Да — отговорих му. — Бързо и безшумно! Но преди това от вътрешната страна така ще наредим дъските, че майорът да не успее веднага да разбере откъде сме се измъкнали.

Така и направихме, а после поехме по нашия път. Аз водех коня, понеже с мен той беше най-спокоен. Щом стигнахме плета, с цевта на пушката си отместих «вратата» в кактусите и се измъкнах навън. Никакво човешко същество не се виждаше, нито се чуваше. Другите ме последваха. После колкото можехме по-тихо закрачихме направо през полята. Държах дланта си върху ноздрите на жребеца, защото не биваше да пръхти, а камо ли да изцвили. Спрях едва на около шестстотин крачки от кактусовия плет.

— Какво ще правим тук? — попита полковникът — Защо не продължим?

— Пеша ли? За да открият следите ни на зазоряване и да ни догонят? Не, трябва да намерим коне.

— А-а! Но откъде ще ги вземем?

— От войниците.

— Ще крадем ли?

— Да. При тези обстоятелства не го смятам за грях, още повече като съм напълно убеден, че никой от тези хора не е заплатил най-почтено коня си.

— Но, сеньор, нали щом ви забележат, ще ви заловят, или пък ще открият нас?

— Няма да стане нито едното, нито другото!

— Ами как ще я подхванете тази работа да отмъкнете десет коня?

— Ще зависи единствено от обстоятелствата.

— Хм! Държите се като професионален конекрадец!

— Така и трябва, щом искате да крадем коне. Нека с мен дойде само сеньор Маурисио Монтесо. Няма да вземаме с нас пушките си, понеже ми се струва, че ще имаме нужда единствено от ножовете. Другите ще останат да чакат тук завръщането ни.

— Ще крадем коне! — засмя се тихо под нос йербатерото. — Става страшно интересно! Идвам с голямо удоволствие.

Запромъквахме се заедно обратно към кактусовия плет, обаче се отклонихме надясно, където предполагах, че се намират войниците. Скоро доловихме пръхтенето на коне.

— А сега залегнете на земята — прошепнах на йербатерото. — И пълзете точно подир мен, ала тихо съвсем тихо!

— Ще успеем ли да вземем коне? — попита ме той, обзет от напрежение.

— Разбира се! И то най-хубавите, каквито има. Но аз искам и нещо повече, много повече.

— Да отвлечем?

— Да. Един човек!

— Да не сте луд?

— Ни най-малко. Но говорете по-тихо! Иначе ще ми се изплъзне плячката.

— Така само ще ни провалите кражбата на коне, а и съвсем ненужно ще се изложим на голяма опасност.

— Разбера ли, че нещата отиват натам, веднага ще се откажа от този план.

— И на кого сте хвърлили око?

— Че на кого друг, освен на сеньор старши лейтенанта Антонио Гомара?