Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 289

— Изглежда се намирате в голямо заблуждение, сеньор. Аз не съм подчинен на господин полковника, а понастоящем съм предводител на този малък отряд.

Той презрително вдигна рамене.

— Не говоря с вас. Вие не сте офицер. Трябва да разговарям с полковника.

— Не можете да искате това от него, защото никой свестен офицер няма да започне преговори с един метежник, с бунтовник като вас. На мен като цивилно лице ми е по-лесно да го сторя, без да опетня честта си.

— Tormento! — избухна той. — Ако ме обиждате, ще наредя да ви пребият от бой!

— Засега няма как да го направите. Нали първо би трябвало да се намирам в ръцете ви?

— Съвсем скоро и това ще стане.

— Възможно е. Дори го смятам за твърде вероятно и ето защо пожелах да разговарям с вас.

— Вече ви заявих, че няма да говоря с вас!

— Тогава, сеньор, съвсем не разбирам защо и с каква цел сте си направил труда да дойдете при нас! Няма какво повече да си кажем!

Обърнах му гръб. Това го смути. Все пак не искаше да се върне без какъвто и да било резултат. Каза ми:

— Е, добре, ще преговарям с вас, сеньор. Моля, приближете се!

След тези думи аз пак се извърнах към него, с бавни крачки се приближих и седнах насреща му. Той почувства, че е изгубил първия си коз, а това никак не подобри настроението му. По лицето му си личеше, че ако му паднехме в ръцете, не можехме да се надяваме на милост.

— Какво правят онези там? — попита той, посочвайки към нашите постове.

— Ще застрелят всеки, който дръзне да се приближи без изричното ми разрешение.

— Ха! Спокойно можете да си приберете постовете! Нямате никаква полза от тях. Навярно само след петнайсетина минути няма повече да се разпореждате тук.

— И аз самият съм убеден в това.

— Тогава не си играйте на войници! Нищо не разбирате от тази игра.

— Спестете си забележките! Може би съм по-добър войник от вас, макар войната и метежите да не са мой занаят! Не ме подценявайте! Някои майори щяха да направят по-добре, ако бяха станали дървари!

— Diabolo! Ще покажете ли най-сетне отровните си зъби, които Гомара не е успял да забележи? Е, нямам нищо против, ако разговорът ни стане малко по-оживен и по-темпераментен, отколкото беше в самото начало.

— Добре! Да започваме!

— Хубаво! Но преди това най-необходимият въпрос: при всички обстоятелства ли ще мога необезпокоявано да се върна при моите хора?

— Не при всички.

— Аха! И какви изключения имате предвид?

— Ако докато сте тук срещу нас се предприемат някакви враждебни действия, животът ви пет пари не струва!

— Не възнамеряваме нищо подобно.

— В такъв случай при нас ще сте на по-сигурно място, отколкото сред вашите офицери.

— В техните очи наистина сте проиграли живота си.

— И така да е. Вие знаете как стоят нещата при нас. Мислите ли, че нямаме никакви шансове да се спасим?

— Нямате, в това съм напълно убеден, сеньор.

— Но ние можем да се защитаваме.

— Ами! С настъпването на деня ще виждаме всичко. Тогава ще направим просека в кактусовия плет и ще щурмуваме тази барака!

— Но и ние от наша страна можем да предприемем същото — а именно, да си пробием път между кактусите и да избягаме!