Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 65

Възможно бе сметката ми да се окаже погрешна. Какво ли не можеше да се случи, което попречи на команчите да дойдат насам или да направи невъзможно осъществяването на моето намерение! Но аз изпитвах онова чувство на сигурност, което никога ме не е мамило.

Час след час минаваше и звездите ставаха по-ярки. Според тяхното положение беше приблизително полунощ, когато най-сетне до ухото ми достигна от далечината някакъв шум. Заслушах се. Команчите ли бяха? Шумът приближаваше, беше тропот от копитата на много коне по меката почва на саваната! Да, това бяха те!

Скоро чух и гласовете им, а после бяха тук, слязоха от конете и запалиха няколко огъня. При тяхното зарево можех да правя наблюденията си. Хората се чувстваха толкова сигурни, че не им хрумна да претърсят терена. Конете бяха напоени и отведени после на известно разстояние, където се разпиляха и можеха да пасат. След това индианците се събраха на групи край огньовете, от които скоро до мен се издигна силна миризма на печено. Значи по пътя бяха попаднали на дивеч.

Видях и Джафар. Беше овързан и завлечен при огъня, който гореше най-далеч от мен. Индианците бяха уморени, защото тяхната езда беше по-дълга от нашата и също така напрегната. Поради това се държаха тихо и можеше да се приеме, че след яденето веднага ще си легнат да спят. Така и стана наистина. Вождът даде заповедите си, разпредели стражите и се оттегли от огъня при подножието на ската, където си легна отделно от своите хора и се уви в завивката си.

Моето внимание беше насочено към пленника и трябваше за съжаление да съзная, че намерението ми бе мъчно за изпълнение. Всички огньове угаснаха, неговият обаче продължаваше да бъде поддържан и край него седяха двама пазачи, които не си легнаха. Стражите се бяха отдалечили, бяха трима. Те много вероятно трябваше същевременно да следят и за конете и сигурно бяха поставени така, че да затварят лагерното място откъм саваната.

Бях възнамерявал да измъкна тайно Джафар. Под мен беше тъмно и следователно възможно да се спусна незабелязано по ласото. Ами после? Двамата пазачи непременно щяха да ме видят, когато приближех огъня. И дори тогава един бърз скок да ме отведеше до тях и да можех да ги поваля, те щяха да успеят да извикат. Щеше ли да ми остане обаче на мен време да освободя Джафар от ремъците? И как щях после да се измъкна с него? Навън към саваната? Там стояха постовете! Или нагоре по ласото? Дори Джафар да умееше добре да се катери, сигурно всички червенокожи щяха да ни връхлетят още преди първият от нас да е могъл да достигне скалната площадка. Бях принуден значи да се откажа от тоя план, ако не исках да подхвърля и себе си, и него на най-голяма опасност.

Но какво да направя! Джафар трябваше да бъде освободен! Много просто! Та нали тук странично под мен лежеше вождът. Вярно, пак рискувах живота си, ако опитах да го заловя, но това все пак бе по-лесно, а ако номерът ми се удадеше, пленникът бе все едно спасен — двамата можеха да бъдат разменени.