Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 63

— Давам ти право, мастър Шетърхенд. Но ние все пак ще оставим там следи, които ще бъдат забелязани от червенокожите, когато после идат там.

— После? Какво разбираш под това после?

— Когато пристигнат. Тъй, както ние дойдохме тук, и червенокожите могат скоро да се появят.

— Не. Първо, команчите нямат причина да направят една такава продължителна езда като нас, защото определено са на мнение, че са ни заблудили и ние сме яздили след тях на север. И, второ, би трябвало да помислиш, че тъкмо за да ни заблудят, са направили една широка заобиколка. Дори да са яздили бързо, колкото нас, няма как да са вече тук.

— Тогава навярно приемаш, че ще дойдат чак утре?

— Или днес през нощта, или едва утре. Тъй като индианците няма къде да намерят вода за себе си и конете, може да се предположи, че няма тепърва още и да бивакуват, а ще яздят направо насам. Ето защо съм по-склонен да приема, че можем да ги очакваме още през нощта.

— Well! И как ще успеем да освободим персиеца?

— Това сега още не мога да кажа. Трябва да изчакаме пристигането на нашите противници. Едва тогава ще можем да видим накъде трябва да насочим кануто.

— Но в такъв случай явно нямаш намерение да бивакуваме тук при гробовете и да ги посрещнем?

— И през ум не ми минава. Ние ще напоим конете и ще се отправим към някое място, от което ще можем да забележим идването на червенокожите, без те да ни открият.

Сега достигнахме до четирите главатарски гроба и слязохме от конете. Докато те отидоха на водопой, а ездачите тръгнаха напред-назад, за да раздвижат вкочанените от дългата езда крайници, аз внимателно огледах наоколо.

Имах намерение да се промъкна в бивака на червенокожите и да измъкна Джафар. Дали само хитрост и умение щяха да бъдат достатъчни, не можех да знам, но бях твърдо решил, ако се наложи да употребя сила, да си послужа с оръжия. Помощта на моите спътници изключих още от самото начало. Не исках пак да ми развалят работата.

Че ще ми се удаде да се промъкна до пленника, не се и съмнявах. Червенокожите не ни очакваха тук наблизо и дори да оставеха стражи, тяхното внимание щеше да бъде насочено само навън към саваната, защото трябваше да приемат, че едно евентуално безпокойство може да дойде единствено оттам, понеже от другите страни, както вече по-рано споменах, теренът беше обхванат от полукръг стръмно извисяващи се скали, които поне за през нощта изглеждаха недостъпни. Същевременно вземах под внимание, че команчите, като прериен народ, не са добри катерачи и следователно ще считат тези скални стени за непристъпни, докато аз може би щях да намеря някое място, където е възможно да се спусна отгоре. Трябваше да поема този път, но саваната не биваше да приближавам.