Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 60

Да, правилно! Каквото помислено, това и станало! Когато стигнах при тях, видях, че Джим липсва.

— И каква е тая работа, мастър Гъгнивец? Брат ти не е тук. Къде е? — попитах Тим.

— Замина — отговори той по своя едносричен маниер.

— Това виждам! Ама накъде?

— Към червените. Иска да припълзи до тях.

— Ама що за хора сте вие! Никой не биваше да се отдалечава!

— Той ще се върне.

— Аз все пак имах достатъчно сили и разум да узная каквото исках да зная. Вождът на команчите е на път да ни търси. Ако срещне брат ти, ще се случи нещо, за което той няма да може да се оправдае.

— Джим ще може да се оправдае.

— С какво?

— Като заловим вожда.

— Или оня него, което е много по-вероятно. Ако Джим беше останал тук, щеше да е необходимо само спокойно да чакаме, докато вождът дойде. Тогава щяхме да го пипнем. Трябва да тръгна след брат ти. Може би все още е възможно нещата…

Спрях по средата, защото чухме в посока откъм индианците храстите да се счупят, пукат и шумолят… Джим Снафъл. Беше много възбуден и кървеше от дясната ръка. Като ме видя, извика:

— Ти си тук, сър! Ах, ако беше с мен, сега щяхме да сме заловили вожда! А това щеше да е най-върховното чувство!

— Чуй, най-върховното чувство би било да мога да сложа ръка зад ухото ти и то как!

— Не се шегувай! Джим Снафъл не е мъжът, който ще се остави да му напишат по този начин нещо зад ушите.

— Щеше да е обаче много заслужено!

— Охо! С какво?

— С това, че си напуснал мястото, където ви оставих. Ние нямаме нужда от спътници, които действат на своя глава. Как ти хрумна?

— Исках да видя къде се крият червенокожите. Срещнахме се с вожда. Жалко само, че ти не беше с мен. Щяхме да пипнем червения нехранимайко!

— Къде налетя на нето?

— На триста крачки оттук. Аз пълзях тихо през храстите натам. Той пълзеше тихо през храстите насам. Не се чувахме и така изведнъж се видяхме и малко остана да си ударим главите. След това тихомълком се сборичкахме. Той искаше да залови мен, аз — него.

— Но нито единия не е успял.

— Well, така е действително. Ама по-добре аз да не бях го заловил, отколкото той мен да заловеше. Беше хлъзгав като свинска мас, все ми се изхлузваше от ръката. Той държеше в ръката си нож, аз обаче не бях намерил време да измъкна моето острие. Трябваше значи много да внимавам да не ме прободе. Поисках да му изтръгна ножа и наместо дръжката в ръката ми се озова острото лезвие. Само едно малко порязване, но то бързо ще заздравее.

— Как всъщност се разделихте?

— Споразумяхме се. Червенокожият съзна, че нищо не може да ми стори, и аз на свой ред установих, че ще е по-добре да го пусна. Той скочи в гъсталака и аз скочих в гъсталака и ето как се отървахме един от друг, без да сме си казали farewell. Както казах, ако беше и ти, вероятно щяхме да го пипнем.