Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 59

— Къде ви е бил мозъкът! Сега хубавият ни план е провален! Ние няма да уловим Поразяващата ръка. За какво ви беше тоя бледолик! Когато сте съгледали белите отдалеч, трябваше веднага да се върнете тук и да ми доложите. Те щяха да минат оттук и ние щяхме да ги изловим до един, защото те и понятие си нямаха, че се намираме тук. Сега обаче го знаят!

— Как ще са го узнали? — защити се един от червенокожите.

— Чрез вас! Те са забелязали, че този бял липсва, и са спрели да го изчакат. Когато той не е дошъл, са тръгнали обратно, защото е трябвало да разберат причината за неговото отсъствие. Ето как са стигнали до мястото, където сте го хванали. Той брани ли се?

— Да, но само с ръце. И това нищо не му помогна.

— От тази съпротива обаче са останали дири, които неговите спътници ще намерят.

— Ние се постарахме да не направим никакви ясни отпечатъци.

— И дори никой да не ги забележи, Поразяващата ръка все пак ще ги види! Сега те са предупредени и навярно няма да ни бъде възможно да ги заловим. Злият дух ви е внушил най-лошата мисъл, която може да има.

Известно време не се чуваше нищо, той вероятно размишляваше. Аз се намирах близо до скривалището на червенокожите, можеше само няколко храста да има между мен и тях. Да бях дошъл минута по-рано, щях да срещна тримата по път и да освободя Джафар.

Ето че отново чух гласа на вожда:

— Виждате, че никой не идва. Поразяващата ръка е предупреден. Вероятно ще ни се изплъзне с хората си, защото от всички лисици, дето се скитат в саваната, той е най-хитрата. Затова пък ние ще държим толкоз по-здраво този бял тук! Поне той ще умре при Макик Натун край гробовете на вождовете! Сега трябва преди всичко да узнаем къде се крият бледоликите.

— Да ги потърся ли аз? — попита някой. — Нека То-кай-хун ми разреши.

— Не, аз самият ще отида. Нека моите братя бъдат много предпазливи и да внимават, докато ме няма! Поразяващата ръка също ще прати съгледвачи да ни потърсят, може би самият ще го стори. Ако бъдем предпазливи, ще ни дотича в ръцете. Та тъй, сега аз тръгвам и…

Повече не чух, защото не биваше миг по-дълго да оставам тук.

Правех си сметката по следния начин: вождът искаше да ни разузнае и се питаше коя посока ще поемем. Беше приел, че ще се отправя на търсене, и затова си зададе въпроса за посоката. От само себе си се разбираше, че ще следвам дирята, оставена от тримата команчи с Джафар. Ако искаше да ме спипа, трябваше и той да се насочи по тази диря. Следователно можеше с пълна сигурност да се очаква, че ще се появи там, където лежах. Аз исках да го заловя, но това нямаше как да стане тук, беше твърде близо до червенокожите, които при неговия вик щяха да му се притекат на помощ. Ето защо се оттеглих по-назад.

Сега лежах тихо и чаках. Минаха пет минути, десет минути… вождът не идваше. Дали пък не беше поел в друга посока? Едва ли. Такъв един стар, опитен воин трябваше да стигне до същото заключение, до което бях стигнал и аз. Може би беше още при хората си, за да им дава заповеди. Та почаках значи още пет минути и когато То-кай-хун все още не се мярна никакъв, се усъмних. Той беше казал все пак: «Сега аз тръгвам…» и не биваше да приемам, че ще остане още четвърт час. Ето защо не се задържах по-дълго безполезно на това място, а побързах да се върна при спътниците, които за съжаление не притежаваха пълното ми доверие. Колко лесно можеха те, или поне един от тях, да извършат нещо необмислено!