Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 58

— Тези хитри дяволи!

Поведението им най-малко може да се нарече хитро, защото по тоя начин те се издадоха. Сега е почти сигурно, че се касае за То-кай-хун и хората му.

— Какво ще правим, сър?

— Трябва да освободим мистър Джафар.

— Като нападнем открито червенокожите?

— Да, в случай че другояче не става. Може би ще си помогнем и с хитрост. И в двата случая трябва да знаем къде се крият команчите.

— Тогава неколцина от нас ще се заловят с търсенето. Аз и брат ми ще тръгнем. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна този.

— Не, не вие! — заявих. — Със съгледвачеството ще се заема аз. Когато То-кай-хун научи каква глупост са извършили съгледвачите, ще приеме, предполагам, че сме забелязали липсата на мистър Джафар и сме поели обратно. Той знае, че ще намерим следите от нападението, следователно ще бъдем предупредени и ще се изтеглим. Вероятно ще изпрати няколко души, за да узнае къде се намираме. Когато тези хора дойдат насам, заловете ги, но без да вдигате шум! Пушките сега повече ще ми пречат, оставям тях и коня си при вас. Съзнавате навярно какво ви поверявам.

Тези думи изрекох с най-голяма бързина, защото не биваше да губя време. Та нали беше възможно да настигна тримата червенокожи с Джафар още преди да са достигнали скрития бивак на команчите. Ако това ми се удадеше, не се и съмнявах, че няма да ми представлява трудност да им отнема пленника. И така, дадох пушките си на спътниците и се заех с проследяването на дирята, която водеше странично в храстите.

Тримата индианци ни бяха забелязали със сигурност от по-рано. Те следователно не можеха да стигнат по правия път при своите, а бяха принудени да направят една обиколка, която много вероятно образуваше дъга. Ако следвах дирята им, трябваше също да направя тази обиколка и нямаше да ги настигна. Ето защо реших да скося дъгата.

Най-напред останах, наистина, по тяхната следа, за да опозная вероятната големина на тази дъга. Но после, когато бях наясно по въпроса, се отклоних от техните отпечатъци и навлязох по права посока в шубрака. При това трябваше да бъда максимално бърз, а пък не биваше и да ме чуят. Не беше лесно.

Когато изминах едно разстояние, възлизащо приблизително на петстотин крачки, отново се натъкнах на дирята, която се връщаше отстрани. Бях скосил дъгата и със сигурност се намирах в близост с команчите. В мига, когато видях отново следата, чух пред себе си шум и се ослушах. Отдалечаваше се. Тримата команчи с Джафар ли са били току-що тук? Последвах ги колкото се може по-тихо. Само след късо време бях принуден да спра, защото чух гласове.

— Уф! — извика някой. — Вие идвате от тази страна и…

Не довърши, вероятно от удивление, че водеха един бял. Говорещият беше вождът То-кай-хун.

— Да, ние идваме отляво — отговори един от тримата и водим този бледолик.

— Та това е белият, който ни изчезна! Смъкнете го от коня и го вържете! Къде го заловихте?

— Видяхме да идва Поразяващата ръка. Другите бели бяха при него. Този обаче беше останал назад сам. Ние го изчакахме да дойде и го хванахме.