Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 29

— Какво има да решава то? Аз мисля, че сме сигурни при теб!

— Тази сигурност се разпростира, както навярно знаеш, само на най-много два пъти по седем дена. После трябва да ви пусна да си вървите. Ако събранието отсъди меко, ще ви вземе оръжията, ще ви даде някаква преднина и ще нареди да ви преследват. Бъдете ли заловени, това ще ви струва живота. Не си мислете, че ще ви го подарим и в замяна ще приемем дийех! Моето име е Абу ’Дем, Баща на кръвта, и ако един обикновен воин може да заплати пролятата кръв, хора като вас трябва да дадат за това живота си.

— Кога ще бъде свикано Събранието на старейшините?

— Веднага щом дойде основният отряд от хората ми. Ние представляваме авангардът. Трябва да бъдем предпазливи и да напоим тук животните си, защото има… — Абу ’Дем спря по средата, измери ни с въпросителен поглед и после продължи: — Вие спяхте, когато пристигнахме тук. Колко дълго се канехте да останете при този кладенец?

— До утре заранта — отвърнах.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) До утре заранта! Нима не ви беше известна опасността, която щеше да витае над вас?

— Не.

— Аллах керим! (Аллах е милосърден!) Той ви опази от сигурна смърт. Наистина ли не ви е известно, че…

Той отново спря по средата, сякаш искаше да каже нещо, което бе по-добре да премълчи пред нас. Но и нямаше да може да продължи, защото сега от входа на вади се донесе тропот от много животни, примесен с многобройни викове. Видяхме да се задава една голяма дружина ездачи на коне и камили. Начело яздеше един възрастен мъж с отблъскваща външност. Неговият отметнат назад хаик позволяваше да се види, че тялото му е обкичено с амулети. При врата и седлото на камилата му се полюляваха какви ли не препарирани животни и странни предмети. Малките, коварни очички на ездача бяха хлътнали дълбоко в кухините. Носът му стърчеше далеч напред като лешоядов клюн, докато беззъбата уста отстъпваше толкова повече назад, фигурата му, ужасяващо дълга и суха, се кандилкаше насам-натам върху камилата. Земният цвят на неговата чалма показваше, че е от потомците на Пророка. Като го съгледах, аз си казах, че това трябва да е Гадуб ес Саххар, Магьосника, и не бях се излъгал. Как гледаха на него шераратите, можех да заключа от това, че всички се затичаха насреща му, за да му съобщят какъв ценен лов са направили.

Когато чу това, оня нададе ликуващ вик, плъзна се от високата камила, без да я накара да коленичи, дотича, огледа ни с диво търкалящи се очи и ми кресна:

— Ти значи си проклетото християнско куче, на което дължа пленяването и сигурната смърт на моя син? Ще има да се каеш за това. Душата ти ще се втикне в теб като нажежена желязна бурма и тялото ти ще се разгори като чезнеща главня, която кръжи около слънцето. Карантиите ти ще бъдат измъкнати поотделно, а…

— Млъкни! — прогърмях към него. — Аз съм закриляният. Как смееш да ме оскърбяваш?

— Закриляният? — подскочи той. — Чий?