Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 28

— Как тъй?

— Не знаеш ли, че закриляният губи закрилата си, ако каже на закрилника си някоя лъжа?

— Това е истина. Чух, че отвъд, в Джезирех и при кюрдите, си извършил множество велики дела. Как е могъл Аллах да дари един гяур с такава сила, ловкост и храброст?

— Аллах е господар и отец на всички хора, наш и също ваш. Защо ще ме отличава той според вярата от теб? Днес важи само едно: ти си закрилникът, а ние сме закриляните. Или прочутият шейх на шерарат се бои толкова от своите подчинени, че желае да оттегли закрилата си?

Това беше дързък въпрос. Той сви мрачно вежди и отговори:

— И ако го сторя?

— Тогава името ти ще се опозори за цялата вечност.

— Но пък вие ще бъдете изгубени!

— Не, далеч още не!

— Говориш като безумец!

— Говоря като мъж, който знае какво иска. Щом са ти разправяли за мен, вероятно си чувал и за магическата ми пушка?

— Говори се, че можеш да стреляш непрекъснато, без да зареждаш, и никога някой от куршумите ти не отива нахалост. Аз не го вярвам.

— Ще го повярваш. Отброй сто крачки и забучи там в земята едно до друго десет копия! Аз ще ги улуча всичките, без да зареждам, на еднакво разстояние от върха.

Едно всеобщо мотолевене последва това самоуверено изявление. Шейхът се обърна и заговори тихо с близкостоящите. Халеф ми прошепна:

— Ако го сторят, ние сме спечелили, сихди!

След кратко време шейхът се обърна отново към мен и каза:

— Ще имаш волята си, но при едно условие.

— Кажи го!

— Ако не улучиш, както каза, няма да стоиш повече под закрилата ми.

— Съгласен съм — отвърнах спокойно, макар да знаех какво залагам.

Пропуснеше ли само един-едничък куршум, то посред толкова много врагове трябваше да се осланяме единствено на себе си. Но аз познавах пушката си, на която можех да разчитам дори ако шейхът ме изоставеше. Нашето положение преди малко беше толкова лошо, защото ни бяха взели пушките. Крачките бяха отброени и копията забучени в земята. После всички очи се отправиха изпълнени с очакване към мен. Аз насочих карабината «Хенри» и дадох в бърза последователност десетте изстрела.

Всичко живо се втурна нататък. Тогава Халеф каза:

— Сихди, всички отърчаха и ние стоим сами тук. Сега бихме могли да си оберем крушите.

— А няколко мига по-късно ще са по петите ни. Не, оставаме. Я помисли за времето, от което се нуждаем за вдигане на камилите!

— Прав си, не става.

Копията бяха измъкнати от земята. Те тръгнаха от ръка на ръка и се чуха високи викове на удивление. Междувременно аз се бях обърнал, за да заредя незабелязано изстреляните патрони. После видях очите на шераратите отправени към мен враждебно, наистина, но и изпълнени с почит. Шейхът дойде пак при мен, огледа ме от главата до краката и каза:

— Твоята магическа пушка не е лъжа. Всичките десет куршума са се забили съвсем един като друг. Кой джин ти е направил тази пушка?

— Един джин от Амирика. Казваше се Хенри.

— Тогава в Амирика трябва да има по-могъщи джинове отколкото при нас. Вие стоите под моя закрила и докато се намирам при вас, нищо няма да ви се случи. Но тъй като между вас и нас има кръвно отмъщение, Събранието на старейшините трябва да реши какво ще става помежду ни.