Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 19

— Пълзи към пътя и после бързо право напред, където ще намериш Кара, ако го повикаш.

— Ами ти, сихди? — попита той, угрижен за мен.

— Аз ще дойда после. Махнете въжетата от краката на камилите! Бързо, бързо!

Халеф изпълзя, а аз останах да лежа на неговото място, за да осъществя намерението си в мига, когато враговете щяха да си имат работа със сгъването на молитвените килимчета.

Всичко това се бе случило много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и тъкмо видях Халеф да изчезва по пътя, дойде краят:

«Аллах е много велик! Аллах е много велик и възхвала да бъде на Аллах в обилие!»

Точно когато първоизричащият молитвата бе изговорил думата «обилие» и другите започнаха да повтарят след него изречението, аз се полуизправих зад предводителя, наведох се напред, улових го с лявата ръка за рамото и го ударих с десния юмрук по слепоочието, от което той рухна. После скочих, метнах го на рамо и побързах след Халеф. Двестате човека зад мен в този миг ми бяха безразлични. Аз имах предводителя им и поради това не бе необходимо да се опасявам за тях.

С дълги скокове изминах прохода и продължих припряно нататък. Тогава зад мен прозвучаха високи гласове, а пред себе си чух Халеф да вика своя син. Увеличих бързината. Преследвачите можеха да тичат по-бързо от мен, защото носех товар. Удаде ми се да се добера до нашите камили, които, готови за незабавно възсядане, лежаха още на земята.

— Бързо на седлото, Халеф! — заповядах му аз. — И вземи пленника при себе си! Измъквайте се бързо, право на изток, и след приблизително две хиляди крачки спрете!

— А ти да останеш ли искаш, сихди?

— Трябва да заловя още един шерари, който по-късно ще ни послужи като пратеник.

Баща и син се подчиниха, а аз залегнах плътно на пясъка, за да не бъда преждевременно видян от преследвачите. После чух бързи крачки и забелязах един шерари да тича насам. Той се беше откъснал далеч напред от своите спътници. Нищо не можеше да ми е по-приятно. Той спря на шест или осем крачки от мен и се заслуша. Като не чу нищо, продължи колебливо, все по-близо към мен. Зад него прозвучаха викове. Той се обърна и отговори, като ми даде гръб. Аз скочих, хванах го за гърлото и му нанесох моя ловен удар по главата. Оня се отпусна в ръцете ми, гъргорейки. Вдигнах го и го понесох, без при това прекомерно да бързам, защото още не бях видян от другите шерарат и се отдалечавах в посока, в която сигурно нямаше да търсят. Стигнах при Халеф и Кара тъкмо когато вторият ми пленник идваше на себе си от зашеметяването. Те бяха слезли, а помежду им седеше с вързани ръце първият пленник, когото заплашваха с голи ножове да не издаде нито звук.

— Ето го, иде — каза му Халеф. — Това е той, за когото ти казах, най-силният и непобедим Кара бен Немзи ефенди. Той е прочутият притежател на тези две пушки, една от които стреля десет хиляди пъти едно подир друго, и веднага ще те прати в Джехенната, ако само гъкнеш или направиш някое непозволено движение.