Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 16

— Ти само ела и ми се довери! — отвърнах аз. — Ако положението при Бир Нуфах е такова, каквото си го представям, то тамошните съгледвачи ще насочват вниманието си само на североизток, откъдето ни очакват. Ние ще яздим в дъга, докато достигнем източния край на веригата възвишения, и ще завием после под тяхна закрила отново към кладенеца. Хората няма да очакват, че ще дойдем оттам, и ето защо предполагам, че ще успеем да се промъкнем незабелязано. Какво ще се случи после, още не мога да кажа.

След четвърт час бяхме достигнали веригата от възвишения. Зад нея се простираше втора, паралелна на нея, така че между тях се образуваше долина, която, изглежда, описваше многобройни извивки. Ние я последвахме, като насочвахме така камилите си, че стъпалата им да се натъкват на камъни. Постепенно скалите ставаха по-високи и се приближаваха все повече, което ми беше приятно, защото така нашият кръгозор се смаляваше, наистина, но също и този на евентуалните съгледвачи. При всеки завой на вади ние спирахме, за да погледнем зад него дали няма да открием враг. По този начин се придвижвахме много бавно и минаха пълни два часа, преди да сме оставили зад себе си пътя за един час.

Най-сетне забелязахме по сигурни белези, че се намираме близо до кладенеца — видяхме встрани няколко изсъхнали храста, а по дъното на долината нямаше трева. Сега се налагаше да удесеторим предпазливостта си.

Отново достигнахме една извивка. Докато досега на такива места бяхме оставали седнали върху камилите, този път аз накарах моята да спре и слязох. Като се притиснах плътно до скалната чупка и подадох само половината си лице, съгледах пред себе си едно значително разширение на долината, където бивакуваха около двеста добре въоръжени камилски ездачи, в които, за моя радостна изненада, разпознах шерарати. Странично от множеството седяха неколцина, които, изглежда, бяха командващите. Между тях седеше хаджията, като техен пленник.

Един от отделно седящите стана, вдигна лице към скалистата височина, извика едно име и после запита:

— Още нищо ли не виждаш?

Когато аз също погледнах нагоре, открих един бедуин, който беше залегнал зад един голям камък. Той отговори:

— Никакъв човек.

— Тогава трябва да сме се излъгали и пленникът да е бил сам. Слез долу, нямаме време да чакаме повече. Трябва да тръгваме, защото иначе няма да стигнем до довечера при Бир Надахфа.

— Какво става? Какво виждаш, сихди? — попита тихо моят млад придружител. — Чувам да се вика.

— Пропълзи до мен. Така ще видиш баща си — прошепнах аз.

Кара последва нареждането ми. Когато съгледа Халеф, аз го улових за ръката и му нашепнах предупредително:

— Тихо! Никаква прибързаност! Сега нищо не може да се направи. Трябва да изчакаме до довечера.

— Няма ли тогава да бъде твърде късно?

— Не. Със сила срещу толкова много хора нищо не може да се постигне. Само хитрост може да доведе до целта, а за това нощта е най-подходящото време.

— Но ако те погубят дотогава татко?