Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 14

Халеф беше избрал за нашето пътуване трите най-бързи и издръжливи ездитни камили на племето, които дни наред можеха да минат без вода. Но тъй като тези хеджан не бива да се товарят прекалено, бяхме взели само три малки меха, които на шестия ден бяха почти празни, така че имахме грижата пак да ги напълним. Но това не беше безопасна работа, защото се намирахме във време, когато малкото кладенци на Арабската пустиня често са заети. Племената из тези райони бяха всичките повече или по-малко вражески настроени към хаддедихните. Най-вече трябваше да се пазим от шераратите, които сега бяха в кръвно отмъщение с хаддедихните и щяха да искат живота ни, ако попаднехме в техни ръце. Техният шейх носеше прозвището Абу ’Дем, Баща на кръвта, една подходяща за него характеристика, а в племето имаше един мъж, от които още повече трябваше да се страхуваме, отколкото от този кръвожаден шейх, а именно Гадуб ес Саххар (Гадуб Магьосника) магът и лечителят на шераратите.

Тоя «магьосник» се ползваше сред приятелите на неговото племе с добра, а сред неприятелите — с лоша слава. Знаеше се, че при всяко гласуване за съдбата на някой пленник той изискваше неговата смърт и най-често налагаше волята си. Касаеше ли се за някой друговерец, за някой шиит, евреин или особено за християнин, то тогава за пощада изобщо вече не можеше да става дума. Дори шераратите, които се удивляваха на изкуството му, се страхуваха и се пазеха от него като от мъж, чийто гняв можеше да стане опасен дори за най-близките му хора. Накрая той беше по-могъщ в племето даже от шейха и се говореше, че този нямало да гледа неохотно, ако Магьосника го сполети нещо човешко.

Та от това племе ни застрашаваше най-голямата опасност, толкова повече че не знаехме къде се намира сега. Ние бяхме приблизително на същата ширина с областта Ел Джуф, на ден и половина път от нея, а малкият Бир Нуфах (Кладенец Нуфах) бе на такова разстояние пред нас, че можехме да го стигнем до пладне. Сега трябваше да узнаем дали той е зает, или не. Аз исках да избързам напред и да разузная, ала Халеф не се съгласи.

— Сихди, да ме оскърбиш ли искаш? — извика той. — Ти си франк, а аз — ибн ел араб, не е ли тогава моя работа да разузная местността? Или не ме считаш способен на изискваната за целта ловкост?

— Считам те, но ти знаеш, че по отношение ловкостта аз съм ти бил учител.

— За това аз не мисля, защото ученикът може не само да достигне учителя, ами даже да го надмине.

— Смяташ, че при теб случаят е такъв?

— Дори и да не смятам, то ще си покаже. А Кара, моят син, трябва да се научи да се възхищава на своя баща. Ето защо искам като на твой и негов закрилник да ми разрешиш да яздя напред.

Какво трябваше да направя? За да бъде благонадежден съгледвач, дребният хаджия бе прекалено дързък. Но можеше ли да го посрамям пред неговия син? Не. И затова го пуснах да замине. Скоро го видяхме да изчезва на хоризонта със своята бърза като вятър хеджин, а ние продължавахме да яздим след него в досегашния ход. Имахме още два часа да яздим до обяд, т.е. до кладенеца, чието разположение приблизително знаех, наистина, ала неговата околност ми беше непозната. При бързината, с която Халеф се беше отдалечил, трябваше след малко повече от час да е там. След изтичането на час и половина аз проявих предпазливостта да спра, за да дочакам завръщането му. Мина един час, без той да дойде, и това ме угрижи. А когато измина още един такъв промеждутък от време, Кара ме попита с неуверен тон: