Читать «Четвъртото измерение» онлайн - страница 139

Не му беше трудно да открие образи на Хедър и на Беки.

И на Мери.

Затова беше дошъл — да се докосне до ума на Мери, но… но…

Не. Не, по-късно щеше да има безброй възможности. Определено сега не му беше времето.

Но да осъществи своя първи продължителен контакт с един мъртъв човек…

Усети студена тръпка.

Сърцето му се сви.

Това беше Хедър в неговите мисли. Тя му бе обяснила Некеровата трансформация — как да преориентира перспективата си, прескачайки право в нейния шестоъгълник, независимо къде бе той.

Всичко щеше да е положено на длан пред него. Всичко, което беше неговата съпруга, всичко, което някога бе мислила.

Нейната перспектива. Нейната гледна точка.

Той се съсредоточи върху Хедър като разфокусира погледа си, опитвайки се да изведе нея на преден план, а той да се плъзне назад и… И…

Господи!

Господи!

Господи, боже мой!

Кайл беше твърде млад, за да е гледал «2001» в неговата първоначална театрална версия; за първи път го гледа на видео и в началото определено не беше впечатлен. Но през 1997-ма, когато беше на двадесет и седем години, в Галерията на изкуството на Онтарио имаше широкоекранна прожекция на възстановено копие.

Разликата беше от деня до нощта между филма, който познаваше и истинския — по-голям, по-богат, много по-сложен, с много повече цветове, абсолютно завладяващ.

Най-далечното пътуване.

Това приличаше на него. Онази Хедър, която познаваше, израстна, заобиколена от вибриращи цветове, каквито не беше виждал преди, от невероятни звуци. Основата под него трепереше.

Хедър, в цялата нейна великолепна сложност.

Целият й необятен интелект.

Всичките й невероятно живи емоции.

Момичето, в което се бе влюбил.

Жената, за която се беше оженил.

Усети, че отваря и затваря очите си достатъчно бавно, за да се появява и изчезва интериорът на конструкцията. И внезапно осъзна какво прави.

Премигваше от сълзите, които напираха в очите му.

Все едно стоеше зашеметен пред бляскаво произведение на изкуството.

Бяха женени от двадесет и две години. И мисълта колко малко знаеше за нея, колко много неща имаше още да открие, го удари с такава сила, че почти го остави без въздух.

Хедър му бе казала, че го обича и той го вярваше — вярваше го със сърцето и с душата си. И оценяваше факта, че нещо толкова сложно и заплетено като едно човешко същество, можеше да обикне някой друг.

Той знаеше, че би могъл да прекара остатъка от живота си, за да я опознае както трябва, че колкото и години да му оставаха, нямаше да бъдат достатъчно, за да схване истински чудото на един друг човешки ум.

Беше се ядосал на Хедър, че го е изучавала без негово разрешение. Но сега ядът се изпари като утринна мъгла. Нямаше защо да се ядосва — това не беше инвазия. Не и от нейна страна. Беше интимност, близост, която надхвърляше всичко, което бяха преживели преди.

Трябваше да се върне тук, да прекара часове, дни и години, в изследване на нейния ум, един ум по-спокоен, по-малко агресивен, по-разумен, по-интуитивен от неговия собствен, един ум…