Читать «Четвъртото измерение» онлайн - страница 140

Не.

Не беше дошъл за това.

Не и този път.

Имаше нещо друго, с което трябваше да се справи.

Той продължи да разлиства ума на Хедър, докато откри спомен за Мери.

След това осъществи трансформацията на Некер още веднъж.

Ала тук нищо не се случваше. Абсолютно нищо. Само тъмнина. Тишина.

Кайл си помисли за тържеството на Мери по случай завършване на гимназията; тя беше ученичката, която произнесе речта при връчването на дипломите. Почти веднага се появи съответствуващият спомен у самата Мери. Нейните спомени бяха тук — архивът на това, което беше като жива, наистина съществуваше — но това беше всичко; абсолютно нищо не се случваше в реално време.

Кайл си представи утаяващите се кристали и напусна ума на Мери. След това, с усилие на волята, той се върна пред необятната стена от шестоъгълници.

Този право пред него беше тъмен.

Мъртъв.

Кайл беше видял тялото на Мери, лежащо в банята. Бледо, сухо, бяло, восъчно.

Той не беше могъл да приеме, че е мъртва. Въпреки че я беше видял безжизнена, простряна на студените плочки на пода в банята, той все още не го беше приел като факт.

Но сега…

Това тук беше тя. Мъртва. Пасивна памет. Съхранена част от архива на човечеството.

Осъзна, че не може да говори с нея. Нямаше начин, по който да взаимодейства с Мери, нямаше начин, по който да й каже, че това, което беше мислила, че се е случило, не е вярно.

О, да, той можеше да достигне до нейните спомени, да се разрови из нейното минало.

Но не можеше да общува с нея.

Когато се бе навел над надгробния й камък, беше чувствал като че ли по някакъв начин се свързва с нея, че по някакъв начин може да чуе думите му. Беше искал да се извини — не за нещо, което беше направил, а за това, че не я бе защитил от хищничеството на онази психотерапевтка, за това, че нейният татко не я беше разбрал, когато най-много се е нуждаела от него.

Но дори и да беше изрекъл тези думи на глас там, при надгробния й камък, тя нямаше да може да го чуе. Другите шестоъгълници се бяха вторачили в него като очи, но този беше толкова бездънно тъмен, че не можеше да има съмнение.

Тя си беше отишла напълно, изцяло, безвъзвратно.

Нямаше как да се поправят нещата.

И все пак…

И все пак, той откри, че този факт не го разстройва.

Обратното, почувства, че се освобождава от напрежението, почувства облекчение.

Досега в тъмните ъгли на своето съзнание, въпреки своя интелектуален атеизъм, той беше мислил, че някъде тя все още усеща, все още съзнава, все още страда.

Все още го мрази.

Но не беше така. Нея я нямаше. В прекия смисъл на думата, Мери просто я нямаше. Тя вече не съществуваше.

Но все пак, не беше свършило.

Не още, не съвсем.

Кайл беше плакал, когато дъщеря му умря.

Беше плакал с яд, вбесен, че е била в състояние да извърши това.

Беше плакал с ярост, неспособен да разбере.

Но не беше плакал за нея.

И внезапно очите му се замъглиха. Сълзите напираха и преливаха навън.

Той плачеше, плачеше за нея — само за нея. За тъгата от прекъсването на един красив живот, за всичко, което беше като жива, и за всичко, което можеше да стане, но никога нямаше да бъде.