Читать «Четвъртото измерение» онлайн - страница 129

— Според теб, колективният ум. Но, хей, това е такъв голям скок.

— Така ли? Наистина ли мислиш така? Героят на Окъм казва, че човек трябва да предпочита решенията, които имат най-малко елементи. Ако приемем съществуването на едно нещо — колективният ум — това решава всички въпроси по лингвистиката, сравнителната митология, психологията и дори парапсихологията. Това е просто решение и…

Часовникът на камината удари четвърт час.

— О! — каза Хедър. — Извинявай, нямах намерение да съм толкова многословна, но… По дяволите, няма да има време да ти обясня всичко. Ще имаме гост.

— Кой?

— Беки.

Кайл видимо се стегна.

— Не съм сигурен, че имам желание да се видя с нея. — Той замълча. — Дявол да го вземе, защо не ми каза, че тя ще идва?

Хедър разтвори ръце.

— Тъй като исках да съм сигурна, че ти ще дойдеш. Виж, всичко ще бъде наред и…

Чу се звук от прищракване на заключващия лост; Беки сама отключваше вратата, вместо да звъни.

Входната врата се плъзна встрани. Беки се изправи на прага на фона на тъмнината.

Кайл беше застанал до прозореца в дневната, сдържайки дъха си.

Беки влезе. Мълча известно време. През отворения прозорец Кайл чуваше звуците от преминаващ екоавтомобил и говора на група момчета, които постепенно се изгубиха с тяхното отдалечаване по тротоара.

— Татко — каза Беки.

За пръв път от година насам Кайл чуваше тази дума от Беки. Не знаеше какво да прави. Стоеше като вкаменен.

— Татко — промълви тя, — толкова съжалявам!

Сърцето на Кайл биеше до пръсване.

— Никога не бих те наранил — каза той.

— Зная това — кимна Беки. Тя скъси разстоянието между тях. — Много съжалявам, татко. Причиних ти толкова болка.

Гласът на Кайл трепереше. У него все още имаше много яд и негодувание.

— Какво те накара да промениш решението си? — попита той.

Беки погледна към майка си, после надолу към пода.

— Аз… аз осъзнах, че не е възможно да извършиш такова нещо.

— Беше доста убедена преди. — Острите думи бяха изречени, преди Кайл да може да ги спре.

Беки леко кимна.

— Зная. Зная. Но… но аз проумях какво е направила моята психоаналитичка, методите, които е използвала. Аз… аз никога не бях предполагала, че спомените могат да се изфабрикуват. — За миг тя срещна погледа на баща си, после отново сведе очи към килима.

— Тази кучка! — извика Кайл. — Колкото беди причини!

Беки отново погледна към майка си; нещо преминаваше между тях двете, но Кайл не можеше да разбере какво.

— Нека не се занимаваме с нея сега — каза Беки. — Моля те. Важното е, че това свърши… или поне ще свърши, ако можеш да ми простиш.

Тя пак погледна баща си със своите големи кафяви очи. Кайл съзнаваше, че лицето му е безизразно; не знаеше как да реагира. Беше разкъсан, поруган, отхвърлен и сега се предполагаше, че всичко е свършило, просто така?

Сигурно трябваше да има нещо повече от обикновено извинение. Сигурно щяха да минат години, десетилетия преди да заздравеят раните.

И все пак…

И все пак, повече от всичко друго, той бе искал това. Не се беше молил, разбира се, но ако изобщо имаше нещо, за което би се молил на бог, то щеше да бъде дъщеря му да осъзнае грешката си.