Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 109

Най-накрая стигнаха до двуетажна къща, обградена със собствена градина. Отговорникът за гостите махна към Корбет. Вдигнатото резе на вратата издрънча шумно сред покоя на мястото. Мъжът поведе Корбет по дървени стъпала, през много чист ходник, и почука на една врата.

— Влез — извика някой отвътре. — Винаги си добре дошъл и го знаеш.

Вътре брат Фулбърт седеше зад една маса. Раменете му се тресяха от смях, докато четеше ръкопис, в който се взираше отблизо и чиито редове следеше с пръст. Не вдигна поглед при влизането на Корбет и иконома, а продължи да се киска, съсредоточен в ръкописа. Килията беше уютна, добре отоплена от мангал с въглища, а тъканите в топли цветове по стените и дебелите килими на пода пазеха от студа на ледените каменни плочи. Навсякъде из стаята беше пълно с ръкописи, поддаващи се и от отворените сандъци. На писалището имаше книга, друга лежеше на недооправеното легло.

— Братко Фулбърт? — икономът се наведе над масата.

Старият монах вдигна поглед. Имаше оредяла бяла коса, която обграждаше лице с остри черти, сбръчкано и дълбоко набраздено лице. Очите му обаче блестяха младежки. Кимна към своя събрат монах и погледна питащо към Корбет. Икономът набързо ги представи един на друг, а брат Фулбърт каза на Корбет да си вземе стол от ъгъла и да седне насреща му, сякаш бе ученик. Икономът припряно се оттегли и затвори плътно вратата след себе си.

— Виж ти, виж ти — облегна лакът на масата Фулбърт. — Значи ти си човекът на краля, писарят, а? Чух за идването ти — той огледа пръстена на лявата ръка на Корбет. — Главен писар в канцеларията на Тайния печат. Някога и аз бях кралски писар, докато не открих истинското си призвание, след като отидох в Оксфорд. Срещнах хора, които са били свидетели на Големия бунт, когато се развели черни знамена и учениците се отбранявали с бой от гражданите. Ще ми се да се върна в Оксфорд, сър Хю — въздъхна той. — Вече е друг, но все пак, подозирам, че макар и скрит, пламъкът продължава да гори. Помниш ли старата училищна поговорка? «Щом онова, което е било там, не е изчезнало, следователно все още трябва да е там.»

Корбет се засмя в знак на съгласие.

Фулбърт пак сведе поглед към ръкописа, въздъхна отново и го отмести. Надвеси се над масата, като заговорник.

— Сър Хю, не казвай никому, но чета препис на Sic et Non на Абелар. Чел ли си текста?

Корбет кимна.

— Какво гласи? — приведе се напред Фулбърт.

— Преди около двеста години Абелар взел цитати от богослови и показал как си противоречат един на друг. Тезата му не била приета радушно от Църквата, особено от Бернар от Клерво и се разгорял жесток спор между богословите…

— Така е, да, така е — съгласи се Фулбърт. — А пък папата го осъди — засмя се той лукаво, — тъкмо затова така ми допада да го чета. Но ти не си дошъл да слушаш дрънканиците на един старец.

Корбет попита за Хюбърт. Фулбърт си го спомни начаса, кимаше, докато Корбет описваше ранните години от живота на монаха.

— Новините ме натъжават. Хюбърт Фицърс… — Фулбърт засъбира мислите си. — Беше роден за учен, много приятен млад мъж. Имаше нетипична за годините си зрялост, обективен, справедлив, беше жаден за знания, като котка за мляко. Да, прекрасно си го спомням. Когато се съсредоточеше, било върху някой сложен трактат или заплетените правила на латинските фрази, той отдаваше цялото си внимание — Фулбърт вдигна костелив пръст. — Хюбърт имаше дарбата да се потапя във всичко, с което се захванеше. Минаваше за миг от една крайност към друга. Беше много дисциплиниран, но и изключителен имитатор. Наблюдаваше и поглъщаше хорските жестове и привички: начина, по който вървяха, говореха, как държаха главите си, какво ядат и пият. Често невероятно забавляваше другарите си, но в никакъв случай не ги дразнеше, сър Хю. Радваше се на дарбата си да разсмива останалите, но никога не проявяваше жестокост, беше готов винаги да се посмее и над себе си. Повече от това — погледът на брат Фулбърт се стрелна към ръкописа — не мога да кажа. Ако се случи да го срещнеш, сър Хю, предай му моите най-добри пожелания и че се моля за него.