Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 107

Quatro: «Веселяците» и Грискин. Корбет вече не пишеше така бързо. Грискин беше опитен шпионин, способен мъж, който е взимал предохранителни мерки, за да се защити. Предрешавал се е като прокажен и е пътувал из Съфолк, за да събира сведения за изгубеното съкровище. Предал е на Ликуващия, че се е натъкнал на откъслечни факти и загадъчно е споменал за убежището «Свети Симон от Скалите», но какво е искал да каже с това? По-късно Грискин е заловен, убит и провесен на бесилка, вероятно от Хюбърт Монаха, което на свой ред означава, че е открил нещо съществено за този ловец на хора. Какво ли е било? Това пораждаше друг въпрос. Как Хюбърт е открил истината за Грискин? Сам ли е прозрял, благодарение на острия си ум, или Грискин е бил предаден? Дали не са го видели с «Веселяците» и някой не е съобщил на Хюбърт? Ако е било така, тогава сред «Веселяците» има предател. Дали не е Ликуващия?

Quinto: «Ярост» и Хюбърт Монаха. Кой е Хюбърт? Къде е? Един и същ човек ли бяха Хюбърт и Сервин? Как така се придвижва толкова бързо? Праща предупреждения и в Кентърбъри, и в Дувър? Как така успя да ги преследва през горите, когато Корбет се връщаше с Дерош и Ранулф от Мобисон в «Сейнт Огъстин»? Кой нападна Корбет в манастирския двор? Дерош е бил в трапезарията на първия етаж, а отец Уорфелд? Ами останалите? Кой е идвал в «Сейнт Огъстин» и е донесъл отровното вино?

Всичко сочеше, че «Ярост», съфолкското съкровище, Манастирската карта и жаждата на Хюбърт за отмъщение са ужасяващите корени на загадката с убийствата. Или пък всичко това бяха измамни следи? Впрочем, Хюбърт все още ли беше жив? Дали някой друг не използваше миналото, за да прикрие своите тъмни кроежи? По всичко личеше, че всички са свързани с «Ярост», включително Уорфелд. Ами Беренгария? Ами лейди Аделиша, която така невинно пърхаше с клепки и отричаше да знае каквото и да било за делата на съпруга си? Ами Касълдийн? Къде се криеше истината?

Глава единадесета

In domo frigus patior nivale.

Дори в тази къща замръзвам.

Уолафрид Страбон

Корбет седеше потънал в размисъл. Песнопенията бяха заглъхнали и проехтя камбанен звън, който възвести началото на литургията. Облече се без да се помайва, препаса военния си колан, закопча го, после преметна плаща на раменете си и придърпа качулката, за да предпази главата си от студа. Излезе, заключи стаята и се спусна по стълбите. Развиделяваше се. Из двора тук-там се виждаха послушници, заети с делата си, отваряха се магазини, един режеше дърва, друг вадеше вода. Корбет забърза из сложния лабиринт на манастирските постройки, тръгна по ледените, каменни галерии, през скованите от лед градини и накрая влезе през западната порта в църквата на абатството. Монасите вече напускаха местата си. Корбет реши да присъства на литургията, но не при олтара, а в един параклис по протежение на един от трансептите — приветливо място, чийто под беше покрит с красиви килими, а поставените във всеки ъгъл ниски мангали разпръскваха топлина. Коленичи на молитвената пейка и кимна към стария монах, който се дотътри, за да вземе участие в литургията. Корбет се загледа във водещия службата свещеник и положи усилие да се съсредоточи, приковал поглед в разпятието над олтара. След като службата приключи, Корбет благодари, отиде в параклиса на Дева Мария и запали три свещи за Мейв и двете си деца. Тъкмо се готвеше да излезе през главния вход, когато чу да го викат по име. Икономът бързаше към него, ръкавите на расото му се развяваха и приличаха на криле на птица. Обутите му в сандали крака шляпаха по каменния под.