Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 98
Робърт Силвърбърг
Малка злополука, докато работехме на полето преди закуска. Минавах между две лехи с пипер и стъпих на остър камък. Усетих как започна да реже босата ми пета и бързо изместих тежестта, прекалено бързо обаче. Другото ми стъпало не бе готово да я поеме. Десният ми глезен поддаде. Нищо не ми оставаше, освен да се оставя да падна, както те учат да падаш на баскетболното игрище, когато си излязъл от равновесие и си изправен пред бързия избор да паднеш или да скъсаш куп сухожилия. Залитнах назад — и
Беше само десетина минути след изгрев, но слънцето вече се издигаше и ставаше горещо, температурата, която трябваше да е спаднала до 7–10 градуса през нощта, бързо се вдигаше, мина двадесетте и запълзя към по-високите деления на термометъра. Усетих топлината по голата си кожа, потта започваше да избива на вадички и да се стича по голия ми гръб, задник и крака, и си казвах, че точно така трябва да е винаги, когато мъже са излезли на работа на полето в горещ ден, че е чисто и хубаво да си гол под яркото слънце, че няма никакъв смисъл да се увиваш с парче груб мръсен плат около слабините, след като можеш да се съблечеш чисто гол. Колкото повече мислех за това, толкова по-малко смисъл виждах изобщо в носенето на дрехи: стига времето да е топло и тялото ти да не обижда окото, защо трябва да се покриваш? Разбира се, много хора не са толкова хубави за гледане. За тях е по-добре да са облечени, предполагам, или поне за нас е по-добре, ако са. Но се радвах, че съм махнал калните шорти. Тук на открито, сред други мъже, какво толкова, по дяволите.
И докато вървях напред по лехата с пипера и се потях, голотата ми навя мисли за други времена, преди години, когато все още откривах тялото си и телата на другите. Предполагам, че горещината съживи в мен някакъв фермент на паметта, образи, които волно закръжиха из главата ми, мъглив, лек и безформен облак от спомени. Долу при ручея, горещ юлски следобед, когато аз… колко годишен… Единайсет, да, единайсет, годината, когато баща ми умря. Бях с Джим и Карл, приятелите ми, единствените ми двама наистина близки приятели, Карл на дванайсет, Джим мой връстник, и търсехме кучето на Карл, песа, дето беше избягал сутринта. Вървяхме по дирята му, проследихме го нагоре по течението, кучешко лайно тук, жълта локвичка до дървото там, минахме миля, после две, нищо, запиляло се беше някъде това куче, а вече беше жега, бяхме подгизнали от пот, песът така и не се намери. Стигнахме до дълбоката част на потока, оттатък фермата на Медън, където е достатъчно дълбоко за плуване, и Карл рече: „Хайде да поплуваме“, а аз викам: „Ама не си взехме плувки“, а двамата ми се изсмяха и почнаха да си свалят дрехите. Е, събличал се бях пред баща си и братята си, и дори бях плувал гол от време на време, но все още бях толкова ограничен, толкова свързан с правилния начин да се вършат нещата, тъй че изречението, че не сме си взели плувки, излезе от устата ми, без да мисля. Но се съблякох. Оставихме си дрехите на брега и загазихме по плоските камъни към по-дълбоката част на потока, първо Карл, после Джим, след него аз, скочихме и се плацикахме двайсетина минути, а после излязохме и бяхме мокри естествено, тъй че седнахме на брега да изсъхнем на слънцето, след като нямахме и кърпи. Тази част беше нова за мен, просто така да си седя гол с други хора на открито, без водата да скрива телата ни. И се гледахме. Карл, с година по-голям от Джими и мен, беше започнал вече да се развива, топките му бяха по-големи, имаше черно валмо косми отдолу — аз също имах малко косми, но нали съм рус, не си личеше, — беше горд с онова, дето си го имаше, и лежеше с корема нагоре, да си го покаже. Видях, че и той ме гледа, и се зачудих какво си мисли. Сигурно се присмива на пишката ми, защото е много малка, пишка на малко момче, а неговото е мъжки кур? Все едно, беше ми хубаво да съм на слънце, топлината по кожата ми, изсушава ме, загаря слабините ми, където съм бял като рибешки корем. А после Джим изведнъж нададе някакъв врясък и сграбчи коленете си с ръце над слабините и аз се озърнах, и ето ти я Сиси Медън, която трябваше да е някъде на шестнайсет или седемнайсет тогава. Излязла бе да упражнява коня си на нещо. Гледката с нея се е запечатала в ума ми: пълничка тийнейджърка с дълга рижа коса, впити сини шорти, бяла блузка, от която напращелите й гърди направо изригваха, седеше на хлътналия гръб на дорестата кобила, гледаше ни и се смееше. Скочихме на крака в паника, Карл, аз, Джим, едно, две, три и затичахме като подивели, на зигзаг, всеки накъдето свари, опитвахме се отчаяно да стигнем някъде, където Сиси Медън няма да може да види голотиите ни. Помня го онова отчаяние, нуждата да избягаш на всяка цена от онзи момичешки поглед. Нямаше нищо добро за скривалище обаче. Единствените дървета бяха зад нас, долу при дълбоката част на потока, където бяхме плували, но Сиси беше там. Напред се простираха само шубраци и трева, недостатъчно висока. Не можехме да мислим като хората. Пробягах стотина-двеста метра, стъпалата ми целите се нарязаха от острите камъчета, тичах с все сила, малкият ми пишок пляскаше в тялото ми — никога не бях тичал гол и откривах голямото неудобство, — а най-сетне просто се хвърлих по лице в тревата, свих се, опитвах се да се скрия като щраус. Толкова голям беше срамът. Трябва да съм стоял свит така петнайсет минути и накрая чух гласове, и разбрах, че Карл и Джим са дошли да ме потърсят. Изправих се предпазливо. Те се бяха облекли, а Сиси не се виждаше никаква. Трябваше да извървя целия път обратно до потока гол, за да си взема дрехите — струваше ми се, че вървя мили, и дори ме беше срам, че съм с тях, двамата облечени, аз гол-голеничък — и им обърнах гръб, докато се облека. След четири дни видях Сиси Медън в киното — стоеше във фоайето и си говореше с Джо Фокнър, а тя ми се ухили и ми намигна, и ми се искаше да се свра в търбуха на земята.