Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 96

— Е, и?

— Колко още ще стоим тук, Ели?

— Докато получим каквото искаме.

— Вярваш на целия боклук, който ни разправят?

— Все още ли смяташ, че е боклук, Тимъти?

— Не съм видял или чул нищо, което да ме накара да променя първоначалното си мнение.

— А самите братя? На каква възраст са според теб? Свих рамене.

— Шейсет. Седемдесет. Някои може да са и над осемдесет. Водят добър живот, много свеж въздух и физически упражнения, грижливо подбрани диети. Тъй че се държат във форма.

— Убеден съм, че брат Антъни е поне на хиляда — каза Ели. Тонът му беше хладен, агресивен, предизвикателен. Готов беше да се сбие с мен, ако се изсмея, а не можех. — А вероятно е много по-стар — продължи Ели. — Същото важи и за брат Миклош и брат Франц. Не мисля, че някой от тях е на по-малко от сто и петдесет.

— Браво бе!

— Какво искаш, Тимъти? Да се махнеш?

— Обмислям го.

— Сам или с нас?

— За предпочитане с вас. Сам, ако се наложи.

— Ние с Оливър няма да си тръгнем, Тимъти. Мисля, че и Нед също.

— Тоест това ме оставя сам, така ли?

— Това заплаха ли е?

— Извод.

— Знаеш какво ще стане с останалите от нас, ако се измъкнеш.

— Ти сериозно ли вярваш, че братята ще приложат онази клетва?

— Ние се заклехме да не напускаме. Те назоваха наказанието и ние се съгласихме да го понесем. Не бих подценил способността им да го наложат, ако някой от нас им даде основание.

— Говна. Те са само пасмина дребни старчета. Ако тръгне някой след мен, ще ги смажа. С едната ръка.

— Може би. А може би не. Държиш ли да бъдеш виновникът за нашата смърт, Тимъти?

— Не ми пробутвай този мелодраматичен боклук. Аз съм свободен индивид. Погледни го екзистенциално, както винаги си ни карал да го правим. Всеки от нас сам кове съдбата си, Ели. Вървим по своите си пътеки. Защо трябва да съм обвързан с вас тримата?

— Ти даде доброволна клетва.

— Мога да се отрека.

— Добре. Отречи се. Събирай си багажа и чупката. — Лежеше проснат гол на леглото си, но ме гледаше отвисоко. Никога досега не бях виждал Ели толкова решителен, цялостен, непреодолим. Освен ако не го беше обладал някой демон. — Е, Тимъти? Ти си свободен индивид. Никой не те спира. До довечера можеш да си във Финикс.

— Не съм се забързал чак толкова. Исках да го обсъдим това и четиримата, да стигнем до някакво рационално решение, без никой да се налага на друг, но всички да се съгласим, че…

— Ние се съгласихме да дойдем тук — прекъсна ме Ели. — Да опитаме. Повече обсъждане не е необходимо. Можеш да се измъкнеш, когато решиш, без да забравяш, разбира се, че с това ни излагаш на определени рискове.

— Това е изнудване.

— Знам. — Очите му блеснаха. — От какво те е страх, Тимъти? Деветата мистерия? Това ли те плаши? Или те тревожи възможността наистина да получиш вечен живот? Екзистенциалният ужас ли те е обзел? Виждаш се как продължаваш безкрайно през столетията, вързан за кармичното колело, без да можеш да се освободиш? Кое те плаши повече, Тимъти — животът или смъртта?

— Да го духаш.

— Сбъркал си стаята. Навън и вляво, две врати по коридора, питай за Нед.