Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 23
Робърт Силвърбърг
Представи си Канзас, ЛуАн. Познаваш само Джорджия, но за миг си представи Канзас. Мили и мили пшеница, прашния вятър над равнините. Отрасваш в градче с 953 жители. Дай ни този ден ежедневната ни смърт, о, Господи. Представи си вятъра, прахта, магистралата, мършавите лица. Искаш да гледаш кино? Карай половин ден до Емпория. Искаш да си купиш книга? Съветвам те да идеш до Топика за това. Китайска храна? Пица? Енчиладас? Не ставай смешен. Училището ти има осем класа и деветнайсет ученици. Един учител. Не знае много, и той е отраснал тъдява някъде; прекалено болнав за фермерство, хванал се е с даскалство. Прахта, ЛуАн. Полюшващата се пшеница. Дългите летни следобеди. Сексът. Сексът там не е загадка, ЛуАн, той е необходимост. На тринайсет си и отиваш зад плевника, отиваш оттатък потока. Това е единствената игра. Всички я играехме. Криста си смъква джинсите и колко странно, няма нищо между краката освен жълти къдрици. Хайде, покажи ми го, казва. Ето така, качи се върху мен. Възбуждащо ли е, ЛуАн? Изобщо не е. Отчаян си и го правиш, и всички момичета са бременни още преди шестнайсет, и колелото продължава да се върти. Това е смърт, ЛуАн, смърт в живота. Не можех да го приема. Трябваше да избягам. Не до Уичита, не до Канзас Сити, а на изток, в истинския свят, света на телевизора. Знаеш ли колко здраво се трудех, за да се измъкна от Канзас? Пестях, за да купувам книги. Шейсет мили два пъти на ден, за да стигна до гимназията и обратно. Цялата история на Ейб Линкълн. Защото живеех единствения и незаменим живот на Оливър Маршал и не можех да си позволя да го пропилея в гледане на пшеница. Отличен, стипендия за колежа Айви Лийг. Пак отличен и право в предмедицинската програма. Катерач съм, ЛуАн, дяволът ми пърли опашката и трябва да се катеря все по-нагоре. Но за какво? За какво? За трийсет или четиридесет, или петдесет годинки доста приличен живот и после — край? Не. Не! Отричам това! Смъртта може да си е била съвсем на място за Бетовен, Иисус и президента Айзенхауер, но, без да се обиждаме, аз съм различен. Не мога просто да легна и да си ида. Защо е толкова кратко всичко? Защо тя идва толкова скоро? Защо не можем да изпием вселената? Смъртта витаеше над мен през целия ми живот. Баща ми умря на трийсет и шест. Рак на стомаха, изхрачи кръв един ден и каза, мила, май губя много тегло напоследък. А след десет дни приличаше на скелет, а след още десет дни