Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 25

И други напрежения има тази сутрин. Тимъти е кисел и отчужден, предполагам, защото не му допада бащинско-даскалската роля, която трябваше да изиграе снощи, и негодува, че сме му я натрапили. (Със сигурност си мисли, че нарочно сме му свили номер.) Освен това подозирам, че подсъзнателно ми е ядосан, че посветих чара си на онова тъжно животно Мери. Геят си е гей според Тимъти и той вярва, може би с право, че аз просто се подигравам с нормалните, като се бъркам в хетеросекс с грозни момичета.

А Оливър е още по-мълчалив от обикновено. Предполагам, че му изглеждаме лекомислени и ни презира заради това. Горкичкият целенасочен Оливър! Човек, който сам се е създал, както ни напомня от време на време с по-скоро имплицитното си, отколкото експлицитно неодобрение на манталитета ни. Съвестна фигура тип Линкълн. Измъкнал се от житната пустош на Канзас, за да се домогне до високия статут на студент в предмедицинската програма на покрития с най-дебела патина на традицията национален колеж и на когото по каприза на сляпата съдба се е наложило да дели един апартамент и съдба с: (1) хомо с поетични наклонности; (2) отроче на безделници богаташи; (3) невротичен схоластичен евреин. Докато Оливър се посвещава на спасяването на човешки живот чрез ритуалите на Асклепий, аз си драскам модерни безсмислици, Ели пък превежда и тълкува древни и забравени безсмислици, а Тимъти изрязва талони за промоции и играе поло. Само ти, Оливър, имаш социално значение, ти, който си се заклел да бъдеш лечител на човечеството. Ха! Ами ако храмът на Ели наистина съществува и ни дарят с онова, което търсим? Къде отива лечителското ти изкуство тогава, Оливър? Защо ти е да си доктор, щом някакво си мъмбо-джъмбо може да ти позволи да живееш вечно? Ах, тогава! Сбогом! Свърши се с професията на Оливър.

Вече сме в Западна Пенсилвания или Източно Охайо, забравям кое е. Крайната ни цел за нощта е Чикаго. Километрите се въртят. Обкръжават ни голи зимни хълмове. Бледо слънце. Избеляло небе. От време на време по някоя бензиностанция, крайпътен ресторант — намеци за сивия, бездушен град зад горите. Оливър шофира два мълчаливи часа и хвърли ключовете на Тимъти, който кара половин час, омръзна му и ме помоли да поема волана. Аз съм Ричард Никсън на автомобила — напрегнат, нервен, разсеян, вечно бъркащ и извиняващ се, тотално некадърен, а въпреки душевните си недостатъци Никсън стана президент. Въпреки пълната липса на координация и внимание аз имам шофьорска книжка. Ели си има теория, според която всички мъже американци можели да се разделят на такива, които могат да шофират, и такива, които не могат да шофират, като първите били подходящи само за размножаване и физически труд, докато вторите въплъщавали истинския гений на расата. Мен ме смята за предател на духа, защото знам кой крак да сложа на спирачката и кой на газта, но мисля, че след като преживя един час мое шофиране, започна да ревизира суровата си оценка. Аз не съм шофьор, аз съм просто маскарад. „Линкълн континентъл“-ът на Тимъти за мен е като автобус. Колебая се, забавям рязко. Дайте ми фолксваген и ще покажа класа. Оливър, винаги лош пътник, най-сетне се изнерви и ми каза, че иска пак да хване волана. И ето го, седи отпред нашият златен колесничар и ни откарва напред към залеза.