Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 84

Така и стори, след напрегнат следобед на упражнения и сита вечеря от изсушено на вятъра говеждо и студено синьо вино в хотела. Тук си бе взел самостоятелна стая и преди да се тръшне на леглото — с прохладни, опънати чаршафи, както бе казала Карабела, достойни за херцог, — той насочи душата си към Господарката на острова и я помоли да му прати послание — това беше позволено и често се вършеше, макар че рядко излизаше сполучливо. Сега се нуждаеше най-много от помощта на Господарката. Ако наистина беше свален коронал, тогава тя му беше майка и тялом, и духом и можеше да потвърди самоличността му и да го напъти в диренията му.

Когато потъна в сън, се опита да види във въображението си Господарката и нейния Остров, да се пресегне към нея през хилядите мили и да създаде мост, някаква искра на съзнание над тази огромна пропаст, по която тя да установи връзка с него. Пречеха му празнотите в паметта му. Можеше да се предположи, че всеки възрастен маджипурец познава лицето на Господарката и географията на Острова така, както познава лицето на собствената си майка и околностите на своя град, ала осакатеният мозък на Валънтайн му предаваше главно празноти, които въображението му трябваше да запълва с налучкване. Как бе изглеждал образът й, изрисуван от фойерверките през оная нощ в Пидруид? Заоблено усмихнато лице, дълга гъста коса. Добре. А останалото? Да речем, че косата е черна и лъскава, черна като косата на синовете й лорд Валънтайн и покойния лорд Вориакс. Очите са кестеняви, топли, живи. Устните — пълни, бузите — с малки трапчинки, тънка мрежа от бръчици в ъгълчетата на очите. Внушителна, силна жена, да, и се разхожда из градина сред пищни цъфнали храст жълти танигали, камелии, елдирони и пурпурни туали, всичко кипящо от тропически живот; поспира се да откъсне някой цвят, забожда го в косата си и продължава нататък по бели мраморни плочи, които лъкатушат между храстите, докато най-сетне излиза в обширен каменен вътрешен двор, издълбан в склона на хълма, спира се там и се заглежда надолу към многобройните тераси, спускащи се на широки дъги към морето. И гледа на запад, към далечния Зимроел, затваря очи, мисли за загубения си син — скитник, изгнаник в града на гхайрогите, събира сили и праща нежни послания на надежда и насърчение към Валънтайн, прокуден в Дюлорн…

Валънтайн потъна в дълбок сън.

И докато сънуваше, Господарката наистина дойде при него. Срещна я не на склона под градината, а в някакъв безлюден град сред пустош, развалини от проядени от времето пясъчникови колони и разбити олтари. Приближиха се един към друг от противоположните страни на един порутен форум под призрачна лунна светлина. Но лицето й беше забулено и тя го държеше извърнато от него: той я позна по гъстите кичури на тъмната й коса и по аромата на кремавия елдирон зад ухото й, и разбра, че се намира пред Господарката на острова, ала искаше усмивката й да стопли душата му на това студено място, желаеше утехата на кротките й очи, но виждаше само булото, раменете, главата й отстрана.