Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 82

— Тук няма да се завираме в селски странноприемници! — извика Карабела щастливо. — Ще разполагаме с хотел, с фини чаршафи и меки възглавници!

— Ще бъде ли Залзан Кавол толкова щедър? — попита Валънтайн.

— Щедър ли? — засмя се Карабела. — Той няма избор. Дюлорн предлага само луксозни квартири. Ако преспим тук, ще спим или на улицата, или като херцози: средно положение няма.

— Като херцози — повтори Валънтайн. — Да спим като херцози. Защо не?

Тази сутрин, преди да напуснат странноприемницата, той я бе заклел да не казва никому нищо за снощните събития, нито на Слийт, нито на когото и да било от скандарите, нито дори на съногадател, ако сметнеше за нужно да потърси такъв. Бе поискал от нея да се закълне в името на Господарката, на понтифекса и на коронала, че ще пази мълчание. Освен това я бе заставил да продължава да се държи с него така, като че винаги е бил и до края на живота си ще си остане просто Валънтайн скитащият жонгльор. За да изтръгне от нея тази клетва, Валънтайн бе говорил със сила и достойнство, подобаващи на коронал, така че бедната Карабела, коленичила и разтреперана, отново се уплаши от него, като че той носеше звездната корона. Валънтайн се почувства твърде неудобно от това, защото съвсем не беше убеден, че необикновените сънища от предишната нощ трябва да се приемат за чиста монета. Но все пак тези сънища не можеха да се отхвърлят лекомислено, тъй че трябваше да се вземат предпазни мерки, да се пази тайна и да се лавира. Тези машинации бяха нещо необичайно за него. Той накара и Аутифон Делиамбър да даде клетва, като при това се питаше доколко може да се доверява на един врун, и то магьосник, но в гласа на Делиамбър като че ли звучеше искреност, когато се заклеваше да пази тайната.

— А кой друг знае за тия неща? — попита Делиамбър.

— Само Карабела. И я обвързах със същото обещание.

— Нищо ли не си казвал на хджорта?

— На Виноркис ли? Нито думица. Защо питаш?

Врунът отговори:

— Той те следи прекалено внимателно. Задава твърде много въпроси. Никак не ми харесва.

Валънтайн повдигна рамене.

— Не е трудно да намразиш хджортите. Но от какво се страхуваш?

— Той прекалено много крие мислите си. Ореолът му е тъмен. Избягвай го, Валънтайн, може да те вкара в беля.

Жонгльорите влязоха в града и поеха по широките бляскави булеварди към хотела си, водени от Делиамбър, който, изглежда, имаше отпечатана в главата си карта на всяко кътче на Маджипур. Фургонът спря пред една кула с изумителна височина и поразителна фантазия в архитектурата, постройка с минарета, дъговидни сводове и блестящи осмоъгълни прозорци. Като слезе от фургона, Валънтайн застана прав, мигайки с отворена от захлас уста.

— Изглеждаш, като че някой те е цапардосал с бухалка по главата — подхвърли Залзан Кавол дрезгаво. — Никога досега ли не си виждал Дюлорн?