Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 68

— Да.

Не. Да говори за тия неща, значеше да им придаде реалност, а те нямаха реалност, бяха нелепости, фантазии, глупави химери.

— … бяха безсмислици — рече Валънтайн. — Не заслужава да се говори за казаното от нея.

Очите на Карабела го укоряваха. Той извърна погледа си от нея.

— Ти можеш ли да го приемеш? — запита той грубо. — Тя е луда старица и ми наговори куп глупости, а аз не искам да ги казвам нито на теб, нито на когото и да било. Тълкуванието принадлежи само на мен. Не съм длъжен да го споделям с никого. Аз… — Той видя потреса на лицето й. Още малко и щеше да се разбъбри. Но каза със съвсем друг тон: — Донеси топките за жонглирате, Карабела.

— Сега ли?

— Веднага.

— Но…

— Искам да ме научиш на размяната между жонгльори, подаването на топките. Моля те.

— След половин час трябва да отпътуваме!

— Моля те — настояваше той.

Тя кимна, изтича нагоре по стъпалата на фургона и след малко се върна с топките. Отдалечиха се на едно открито място, където щяха да имат възможност да се движат, и Карабела му подхвърли три от топките. Тя беше навъсена.

— Какво има? — попита той.

— Да учиш нови похвати, когато душата е смутена, никога не води до нещо хубаво.

— Но може да ме успокои — рече той. — Хайде да опитаме.

— Както желаеш.

Тя започна да жонглира с трите топки, които държеше, за да се разгрее. Валънтайн последва примера й, но ръцете му бяха студени, пръстите му не реагираха и с мъка изпълняваше дори този най-прост номер, като няколко пъти изпусна топките. Карабела не продумваше нищо. Тя продължаваше да жонглира, докато той изстрелваше несполучливо каскада след каскада. Изнерви се. Тя не искаше да му повтаря, че сега моментът не е удобен да опитва такива неща, ала мълчанието й, погледът й, дори стойката й казваха това по-убедително от всякакви думи. Валънтайн отчаяно се мъчеше да влезе в ритъм. „Ти си паднал от високо място — чуваше той думите на съногадателката — и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.“ Прехапа устна. Как може да се съсредоточи, като му се натрапваха такива неща? Ръка и око, мислеше той, ръка и око, забравете всичко друго. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Не. Не. Не. Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха като ледени висулки. Той направи погрешно движение и топките се разпиляха.

— Моля те, Валънтайн — каза Карабела кротко.

— Донеси бухалките.

— С тях ще бъде още по-лошо. Да не искаш да си счупиш някой пръст?

— Бухалките — повтори той.

Като повдигна рамене, тя събра топките и влезе във фургона. Слийт излезе, прозявайки се, поздрави Валънтайн с небрежно кимване. Сутринта започваше. Появи се един от скандарите и се пъхна под фургона да оправи нещо. Карабела излезе, носейки шест бухалки. Зад нея вървеше Шанамир, който набързо поздрави Валънтайн и отиде да нахрани добичетата. Валънтайн взе бухалките. Усещайки върху себе си хладните очи на Слийт, той зае стойка за жонглиране, подхвърли високо една бухалка, но не можа да я улови. Никой нищо не каза. Валънтайн опита пак. Успя да нареди трите бухалки в поредица, но за не повече от трийсет секунди; след това те се разпиляха, като една удари неприятно пръста на крака му. Валънтайн забеляза Аутифон Делиамбър, който наблюдаваше сцената от разстояние. Взе отново бухалките. Карабела, застанала срещу него, жонглираше търпеливо със своите три, като нарочно не му обръщаше внимание. Валънтайн подхвърли бухалките, започна номера, изпусна една, започна пак, изпусна две, започна наново, улови неправилно и изкриви левия си палец.