Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 66

Когато Валънтайн се приближи, врунът трепна с връхчетата на пипалата си и стъкловидните късове паднаха моментално навътре, за да образуват плътно снопче, което Делиамбър подхвана сръчно във въздуха. Той ги протегна към Валънтайн.

— Останки от храмова постройка в гхайрогския град Дюлорн, отстоящ на няколко дена път източно оттук. То е място с вълшебна красота. Бил ли си там?

Загадките на нощта, когато бяха тълкували съня му, все още потискаха Валънтайн и приповдигнатото настроение на Делиамбър толкова рано сутринта никак не му допадаше. Като повдигна рамене, той каза:

— Не си спомням.

— Щеше да си спомняш, ако си бил там. Град на светлината, град на вледенената поезия! — Врунът изтрака с човката си: врунски вид усмивка. — А може и да не си спомняш. Така и предполагах: толкова много неща са изхвръкнали от главата ти. Но много скоро пак ще бъдеш там.

— Пак ли? Та аз никога не съм бил там.

— Щом си бил веднъж, пак ще бъдеш, когато пристигнем там. Ако пък не си бил, не си. Както и да е, Дюлорн е следващата ни спирка, така казва нашият любим скандар. — Дяволитите очи на Делиамбър се впиха изпитателно в очите на Валънтайн. — Виждам, че си научил много от Тизана.

— Остави ме на мира, Делиамбър.

— Тя е чудо, нали?

Валънтайн се опита да го отмине.

— Нищо не научих там — каза той студено. — Само напразно си загубих вечерта.

— О, не, не, не! Времето никога не се губи. Подай ми ръката си, Валънтайн. — Сухото, гъвкаво пипало на вруна обгърна съпротивляващите се пръсти на Валънтайн. Делиамбър изрече тържествено: — Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.

— Тизана ми каза горе-долу същото, когато си тръгвах — промърмори Валънтайн мрачно. — Вие двамата като че ли сте се наговорили. Но какво ли научих? Сънувах пак коронали и понтифекси. Изкачвах се и се спущах по планински пътеки. Съногадателката си направи глупава, неприятна шега с името ми. Лиших се от един роял: по-добре да бях го похарчил за вино и угощение. Не, нищо не постигнах.

Той се опита да издърпа ръката си от пипалото на Делиамбър, но врунът го държеше с неподозирана сила. Валънтайн изпитваше особено чувство, сякаш из главата му се носеше акорд на тъжна музика и някъде под повърхността на съзнанието му замъждука и проблесна видение, нещо като морски дракон, който се движеше и изследваше дълбините, но не можеше да го различи ясно: същността на смисъла му убягваше. Толкова по-добре. Той се страхуваше да узнае какво шава там долу. Неясна и необяснима тревога обзе душата му. За миг му се стори, че драконът в дълбините на неговото аз се издига, изплува нагоре през мрака на замъглената му памет към слоевете на просветлението. Това го уплаши. Знание, страшно и опасно знание беше скрито вътре в него и сега заплашваше да изскочи навън. Той се съпротивляваше. Бореше се. Виждаше, че малкият Делиамбър го гледа страшно напрегнато, сякаш се мъчеше да му вдъхне силата, от която се нуждаеше, за да приеме това жестоко знание, ала Валънтайн не я желаеше. Той освободи ръката си с внезапно рязко движение и като залиташе и се препъваше, тръгна към фургона на скандара. Сърцето му биеше лудо, слепоочията му туптяха, чувстваше се отмалял и замаян. След няколко неуверени стъпки се извърна и кресна: