Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 69

Помъчи се да се престори, че нищо лошо не се е случило. Взе още веднъж бухалките, но този път Слийт се приближи и улови леко Валънтайн за двете китки.

— Недей сега — каза той. — Дай ми бухалките.

— Искам да се упражнявам.

— Жонглирането не е цяр. Ти си разстроен от нещо и то нарушава синхронизацията ти. Ако продължаваш така, можеш да навредиш на ритмиката си и ще ти са нужни седмици, за да влезеш отново в крак.

Валънтайн се опита да се отскубне, ала Слийт го държеше с изненадваща сила. Карабела, невъзмутима, продължаваше да жонглира на няколко крачки от тях. Скоро Валънтайн отстъпи. С повдигане на рамене предаде бухалките на Слийт, който ги събра и ги занесе обратно във фургона. След малко Залзан Кавол излезе навън, почеса старателно козината си отзад и отпред с няколко от ръцете си, като че търсеше в нея бълхи, и ревна:

— Всички по местата си! Да тръгваме!

14

Пътят за гхайрогския град Дюлорн ги водеше на изток през тучна, мирна земеделска област, зелена и плодородна под окото на лятното слънце. Подобно на голяма част от Маджипур, това беше гъсто населена местност, но с умно планиране бяха създадени обширни земеделски зони в съседство с оживени градове ивици; и така минаваше денят, един час през чифлици, един час през град, един час през чифлици, един час през град. Тук, в Дюлорнската котловина, обширната полегата равнина източно от Фолкинкип, климатът беше особено подходящ за земеделие, защото котловината беше отворена откъм северния си край за полярните дъждовни бури, които постоянно напояваха умерените области на Маджипур, а субтропичната горещина се смекчаваше от кротки, предсказуеми валежи. Сезонът за отглеждане на култури траеше през цялата година: това беше време за прибиране на сладките жълти гулии на стаджата, от които се правеше хляб, и за засаждане на плодове като ниик и глейн.

Красотата на пейзажа разведри мрачното настроение на Валънтайн. Лека-полека той престана да мисли за неща, за които му беше мъчително да мисли, и се отдаде на наслада пред безкрайния низ чудеса, предлагани от планетата Маджипур. Черните стройни дънери на нииковите дървета, засадени на строги, сложни геометрични фигури, танцуваха на хоризонта; групи земеделци — хджорти и човеци — в селски носии се движеха като нашественически армии през стаджовите ниви и събираха едрите гулии; фургонът се носеше спокойно ту през област на езера и потоци, ту през местност, където чудновати блокове бял гранит стърчаха като зъби над гладките тревисти равнини.