Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 67
Робърт Силвърбърг
— Какво ми направи?
— Само допрях ръката си до твоята.
— А ми причини голяма болка!
— Може би ти дадох възможност да усетиш болката си — каза Делиамбър тихо. — Нищо повече. Болката се е скрила дълбоко в теб. Ти беше неспособен да я почувстваш. Но тя се мъчи да се събуди у теб, Валънтайн. Не можеш да й попречиш.
— Възнамерявам да й попреча.
— Нямаш друг избор, освен да се вслушаш във вътрешните гласове. Борбата вече е започнала.
Валънтайн поклати главата си, която се цепеше от болка.
— Не искам никаква болка и никакви борби. Тази седмица аз бях щастлив човек.
— Щастлив ли си, когато сънуваш?
— Тези сънища скоро ще престанат. Навярно те са послания, предназначени за някой друг.
— Уверен ли си в това, Валънтайн?
Валънтайн мълчеше. След малко рече:
— Искам само да ме оставят да бъда такъв, какъвто искам.
— А какъв точно?
— Скитащ жонгльор. Свободен човек. Защо ме измъчваш така, Делиамбър?
— Бих се радвал да станеш жонгльор — каза врунът добродушно. — Аз не искам да ти причиня ни най-малка мъка. Но това, което желае човек, често няма почти никаква връзка с онова, което му е писано във великия свитък.
— Аз искам да стана майстор жонгльор — заяви Валънтайн, — ни повече, ни по-малко.
— Желая ти успех — каза Делиамбър вежливо и се отдалечи.
Валънтайн изпусна бавно вдъхнатия въздух. Цялото му тяло беше напрегнато и вдървено, той клекна и оброни глава, протегна първо ръцете си, а после краката си, за да се отърси от необикновената скованост, която бе започнала да го обзема. Постепенно се поотпусна, но все пак остана известна притесненост и напрегнатостта не го напущаше. Тези мъчителни сънища, тези извиващи се дракони в душата му, тези знамения и поличби…
Карабела излезе от фургона и застана над него, докато той се протягаше и се кълчеше. „Чакай да ти помогна“ — каза тя, като приклекна до него. Блъсна го напред така, че той се просна по лице, и силните й пръсти се впиха в изопнатите мускули на врата и гърба му. Благодарение на усилията й той се поотпусна, но настроението му остана мрачно и тревожно.
— Гадаенето не ти ли помогна? — запита тя тихо.
— Не.
— Можеш ли да разкажеш за него?
— Предпочитам да не разказвам — отвърна той.
— Както желаеш. — Но тя чакаше с надежда, очите й бяха нащрек, цялата излъчваше топлота и съчувствие.
— Почти не разбрах нещата, които жената ми разправяше — каза той. — А каквото разбрах, не мога да го приема. Но не искам да говоря за това.
— Когато пожелаеш да говориш, Валънтайн, аз съм тук. Когато почувстваш нужда да разказваш някому…
— Не точно сега. А може и никога. — Той усещаше как тя се пресяга към него, изпълнена с желание да излекува болката в душата му, както бе изтръгнала напреженията от тялото му. Чувстваше как любовта прелива от нея към него. Валънтайн се колебаеше. Бореше се със себе си. Изрече, като се запъваше: — Нещата, които ми каза гадателката…