Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 323

Той не можеше да направи нищо в това отношение. Даде знак на Ерманар да продължава напора напред.

През следващия час в битката започна да настъпва необикновен обрат. Валънтайновият клин пореше напред почти без да среща съпротива и сега една втора фаланга, предвождана от Елидат, се придвижваше успоредно на неговата в източна посока, напредвайки със същата леснота. Останалата част от огромната армия, която бе заемала равнината, беше разпокъсана и объркана и в неразборията се биеше сама срещу себе си, разделяйки се на малки групички, които с крясъци бранеха малки части от равнината и отблъскваха всеки, който се приближеше.

Скоро тези безсилни орди останаха далеч в тила на Валънтайн и двойната колона нашественици вече навлизаше в горната половина на равнината, където теренът започваше да се извива чашковидно към хребета, на който се намираше Бомбифейл, най-старият и най-красивият от Вътрешните градове. Беше рано следобед и колкото повече се изкачваха по склона, толкова небето ставаше по-ясно и светло и въздухът по-топъл, защото започваха да оставят зад себе си облачния пояс, опасващ върха, и да навлизат в долните склонове на зоната на върха, които за вечни времена лежаха окъпани от трептяща слънчева светлина.

И ето че съзряха Бомбифейл, извисяващ се над тях като видение на старинно величие: големи фестонирани стени от тъмнооранжев пясъчник, облицовани с огромни ромбовидни плочи от морски шпат, донесен от бреговете на Голямото море по времето на лорд Пинитор, и високи, остри като игла кули, разположени по назъбените стени на точно еднакви промеждутъци, стройни и изящни, хвърлящи дълги сенки в равнината.

Душата на Валънтайн затрептя от напираща радост и възхита. Зад него на стотици мили се бе разпрострял върхът, на който се намираше Замъкът, кръг по кръг величествени многолюдни градове — градовете на склона, Свободните градове и Стражевите градове далеч долу. Самият Замък беше на по-малко от един ден път нагоре, и армията, която трябваше да попречи на изкачването му, бе рухнала в жалко безредие зад него. И въпреки че нощем все още усещаше далечните застрашителни пристъпи на посланията на Краля на сънищата, сега те бяха само слабо гъделичкане по краищата на душата му, и неговият любим приятел Елидат се изкачваше към върха рамо до рамо с него, а след малко щяха да се присъединят и Стазилейн, и Тунигорн.

Колко хубаво беше да съзерцава шпиловете на Бомбифейл и да знае какво има зад тях! Тези хълмове, този град с кули отпред, тъмната гъста трева на моравите, червените камъни на планинския път от Бомбифейл за Хай Морпин, осеяните с цветя омайни поля, които свързваха големия калинтейски път от Хай Морпин с южното крило на Замъка — той познаваше тези места по-добре, отколкото якото, но все пак някак чуждо тяло, което притежаваше сега. Намираше се почти у дома си.

А после?

Да се справи с узурпатора, да, и да възстанови реда — но тази задача беше толкова грамадна, че не знаеше откъде да започне. Той бе отсъствал от замъка Връхни почти две години, през повечето от това време лишен от власт. Въведените от Доминин Барджазид закони трябваше да се преразгледат и по всяка вероятност да се отменят с общ указ. А имаше и един друг проблем, върху който едва ли се бе замислял досега: да включи другарите от дългите си скитания в някогашното имперско чиновничество, защото непременно трябваше да намери високи постове за Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и останалите, но трябваше да се съобрази с Елидат и другите, които бяха заемали най-важно място в двора му. Едва ли можеше да ги пренебрегне само защото се връщаше от изгнание с нови любимци. Това го объркваше, но се надяваше да намери някакъв начин да се справи така, че да не възбуди негодувание и да не предизвика…