Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 325

— Мислите ли, че сега го е грижа за собственото му оцеляване? Така или иначе той е обречен. Но по този начин може да ви повлече със себе си — вас и всички други на върха. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете как потъмнява!

Валънтайн усети, че трепери, но не от страх, а от гняв, че Доминин Барджазид иска да унищожи всички градове на върха чрез този чудовищен последен катаклизъм, да убие деца и кърмачета, и майки с рожби, и земеделци из полята, и търговци в дюкяните им, милиони и милиони невинни хора, които не са имали нищо общо с тази борба за Замъка. И защо е тая касапница? Е, просто за да излее яда си, че е загубил нещо, което никога не му е принадлежало по право! Валънтайн гледаше към небето с надежда да намери някакъв признак, че в края на краищата това е само някакво природно явление. Но това беше наивност. Делиамбър имаше право: времето около замъка Връхни никога не е бивало природно явление.

Разтревожен, Валънтайн рече:

— Ние сме все още далеч от Замъка. След колко време ще започне замръзването?

Делиамбър повдигна рамене.

— Отначало, когато климатичните машини били конструирани, милорд, са били нужни много месеци, докато въздухът се сгъсти достатъчно, за да поддържа живота на тези височини. Машините работели денонощно, а е трябвало да минат месеци. Прекъсването на тази работа вероятно ще стане по-бързо отколкото започването й: но смятам, че ще бъде нужен повече от един миг.

— Можем ли да стигнем до Замъка навреме, за да прекъснем този процес?

— Трудно ще бъде, милорд — отвърна врунът.

С мрачно, навъсено лице Валънтайн заповяда колата да спре и свика военачалниците си. Виждаше, че колата на Елидат вече прекосява напречно равнината в негова посока, изпреварвайки заповедта: явно Елидат също бе забелязал, че става нещо нередно. Когато Валънтайн слезе от колата си, той потръпна при първия досег на въздуха — макар че това беше по-скоро тръпка на страх, отколкото на студ, защото засега се усещаше само слабо захлаждане. Но и това беше достатъчно зловещо.

Елидат притича до него. Изражението му беше унило. Той посочи към притъмняващото небе и каза:

— Милорд, лудият върши нещо непоправимо!

— Зная. И ние виждаме, че започва промяна.

— Тунигорн сега е близо под нас, а Стазилейн иде откъм Бангълкод. Трябва да се придвижим колкото е възможно по-бързо към Замъка.

— Мислиш ли, че имаме време? — попита Валънтайн.

Елидат силом изобрази студена усмивка.

— Много малко ни остава. Но това ще бъде най-бързото пътуване към дома, което съм извършвал досега.

Слийт, Карабела, Лизамон Хълтин, Азенхарт, Ерманар — всички се бяха скупчили близо един до друг с крайно озадачен вид. Непознаващи върха около Замъка, сигурно и те забелязваха как се е променило времето, но не бяха си направили от това изводите на Елидат. Поглеждаха от Валънтайн към Елидат и обратно, смутени, ужасени, съзнаващи, че има нещо нередно, ала неспособни да разберат какво точно.

Валънтайн им обясни накратко. В смутените им погледи сега се четеше смайване, потрес, гняв, ужас.