Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 321

Елидат го гледаше втренчено, смутен. Сякаш само те двамата се намираха на бойното поле и всичко, което ставаше около тях, беше просто шум и мъгла.

— Да — рече Валънтайн. — Ти ме познаваш, Елидат. Но не под това лице, което имам днес.

— Валънтайн, ти ли си?

— Никой друг.

Те закрачиха един към друг. Опаса ги обръч бойци от двете армии, мълчаливи, замаяни. Когато ги деляха само няколко стъпки, те се спряха и застанаха един срещу друг неуверено, сякаш се готвеха да се вкопчат в двубой. Елидат изучаваше чертите на Валънтайн някак зашеметено, учудено.

— Как може да бъде? — запита той най-сетне. — Възможна ли е такава магия?

— Ние яздехме заедно в пигмейската гора под Амбълморн — каза Валънтайн. — Никога не съм изпитвал такава болка, както през оня ден. Спомняш ли си, когато хвана костта с ръце, намести я и извика, като че кракът беше твой?

— Как е възможно да знаеш такива неща?

— И после няколко месеца седях и се ядосвах, докато ти, Тунигорн и Стазилейн обикаляхте Върха без мен? И как окуцях и това ми остана дори след като се излекувах? — Валънтайн се смееше. — Доминин Барджазид наследи това накуцване, когато открадна тялото ми! Кой би очаквал такава добрина от човек като него?

Елидат приличаше на сомнамбул. Той клатеше глава, сякаш да отмахне паяжини.

— Това е магия — каза той.

— Да. И аз съм Валънтайн!

— Валънтайн е в Замъка. Та аз го видях вчера, той ми пожела всичко хубаво и говореше за едно време, как сме се забавлявали…

— Откраднати спомени, Елидат. Той рови в мозъка ми и намира някогашните случки, скрити там. Не си ли забелязвал нищо особено у него през последната година? — Очите на Валънтайн се взираха дълбоко в Елидатовите и оня трепна, като че се боеше от магия. — Не ти ли е правило впечатление, че твоят Валънтайн е странно разсеян, замислен и загадъчен напоследък, Елидат?

— Да, но смятах… че е такъв от тегобите на трона.

— Значи си забелязал разликата! Промяната!

— Да, малка. Известна студенина… отчужденост, някакъв хлад лъхаше от него.

— И продължаваш да ме отричаш?

Елидат гледаше втренчено.

— Валънтайн — прошепна той, все още невярващ. — Ти, наистина ли си ти в този необикновен образ?

— Никой друг. И оня, който е там горе, в замъка, те е измамил.

— Това е толкова странно.

— Хайде, прегърни ме и стига си мънкал, Елидат! — Ухилен до уши, Валънтайн сграбчи другия, притисна го до себе си и го държа така, както приятел държи приятел. Елидат настръхна. Тялото му беше твърдо като дърво. След миг той отблъсна Валънтайн и отстъпи крачка назад, разтреперан.

— Няма защо да се страхуваш от мен, Елидат.

— Ти искаш прекалено много от мене. Да повярвам на такава…

— Повярвай.

— Вярвам, поне половината. Топлотата на очите ти… усмивката… нещата, които помниш…

— Повярвай и на другата половина — молеше Валънтайн пламенно. — Господарката, моята майка, ти праща сърдечен привет, Елидат. Ти ще я видиш отново в Замъка в деня, когато празнуваме възвръщането ми на трона. Върни войските си обратно, скъпи приятелю, и се присъедини към нас в похода ни срещу Върха.

По лицето на Елидат се четеше вътрешна борба. Устните му се движеха, един мускул на бузата му трепкаше силно. Той седеше пред Валънтайн и мълчеше.