Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 269
Робърт Силвърбърг
Валънтайн се засмя.
— Всички вие сте напълно забравени!
— Не! Не!
— Стига си крякал! — Той посочи последния в редицата. — Ти си Спурифон! Никой не те помни.
—
— А ти — лорд Скаул. За три хиляди години славата ти се е изпарила напълно.
— Лъжете се. Името ми фигурира в списъка на властниците.
Валънтайн повдигна рамене.
— Вярно. Само че какво значение има това? Лорд Пранкипин, лорд Мейк, лорд Хунзимар, лорд Струин — днес това са само имена… нищо друго… освен… имена…
— Нищо друго… освен… имена… — повториха те с пискливи, тънки, ридаещи гласове и започнаха да се смаляват и да се свиват, докато станаха колкото дроли, дребни игриви същества, които търчаха жалко насам-натам по брега и крещяха имената си с резки слаби писукания. После изчезнаха и на тяхно място се появиха малки бели сфери, не поголеми от жонгльорски топки, които — Валънтайн разбра това, когато се наведе да ги огледа — бяха черепи. Той ги вдигна и ги подхвърли весело във въздуха, улови ги, докато се спущаха, и пак ги подхвърли, подреждайки ги в лъскава каскада. Челюстите им тракаха и чаткаха, когато се издигаха и падаха, Валънтайн се усмихна. С колко ли би могъл да жонглира едновременно? Спурифон, Струин, Хунзимар, Мейк, Пранкипин, Скаул — бяха само шестима. А е имало стотици коронали, по един на всеки десет, двайсет или трийсет години в течение на последните единайсет хиляди години или приблизително толкова. Той щеше да жонглира с всички. Улови във въздуха още някои, по-големи, Конфалюм, Престимион, Стиамот, Декерет, Пинитор, една дузина, една стотица, изпълваше въздуха с тях, подхвърляше и хващаше, подхвърляше и хващаше. Никога от времето на първото преселение не е имало такава демонстрация на жонгльорско изкуство в Маджипур! Той вече не подхвърляше черепи; те бяха станали на лъскави многофасетни диадеми, очни ябълки, всъщност хиляди кралски очни ябълки, които хвърляха искряща светлина във всички посоки. Валънтайн жонглираше с тях безупречно, знаейки кой властник представлява всяка от тях — ту лорд Конфалюм, ту Спурифон, ту лорд Декерет, ту лорд Скаул, държеше всички във въздуха, разпростираше ги из въздуха така, че образуваха голяма обърната пирамида от светлина, всички кралски особи на Маджипур танцуваха около него, всички се стремяха към русокосия усмихнат мъж, който стоеше с крака, забити здраво в топлия пясък на този златист бряг. Той крепеше всички. Цялата история на света беше в ръцете му и той поддържаше полета й.
Ослепителните диадеми образуваха с лъчите си огромен звезден знак.
Без да изпуща нито един такт, Валънтайн започна да се придвижва към вътрешността, през плавно издигащите се дюни към плътната стена на джунглата. С приближаването му дърветата се разделяха, накланяха се наляво и надясно, отваряха му път, път с червена настилка, който водеше към непознатата вътрешност на острова. Той погледна напред и видя пред себе си предпланини, ниски сиви възвишения, които се надигаха постепенно и се превръщаха в стръмни гранитни склонове, отвъд които се извисяваха назъбени върхове, внушителна островърха планинска верига, простираща се до безкрайност към сърцето на континента. А на най-високия от всички върхове, на такава височина, че въздухът около нея трептеше от бледо лъчисто сияние, каквото можеше да се види само насън, се проточваха укрепените стени на Замъка. Валънтайн крачеше към него, като вървешком жонглираше. Пътьом го отминаваха фигури, идещи от противоположната посока, които махаха, усмихваха се, кланяха се. Между тях бяха и лорд Вориакс, и майка му, Господарката, и високата горда фигура на понтифекса Тиеверас, всички го поздравяваха сърдечно, а Валънтайн им махаше в отговор, без да изпусне нито една диадема, без да наруши плавния спокоен ритъм на своето жонглиране. Сега се намираше на пътеката към предпланините и без усилие се движеше нагоре, заобиколен от растяща тълпа, до него бяха Карабела и Слийт, Залзан Кавол и цялата жонгльорска трупа от скандари, Лизамон Хълтин великанката и Кхун от Кианимот, Шанамир, Виноркис, Горзвал, Лоривейд, Азенхарт и стотици други, хджорти и гхайроги, лиимани и вруни, търговци, земеделци, рибари, акробати, музиканти, разбойническият главатар херцог Насимонт, съногадателката Тизана, Гитаморн Суул и Дондак-Саджамир ръка за ръка, цяло пълчище танцуващи метаморфи, фаланга от капитани на драконови кораби, размахващи весело харпуни, припкаща и подскачаща група горски братя, които се въртяха много бързо между дърветата покрай пътеката, всички пееха, смееха се, лудуваха, следвайки го към замъка, замъка на лорд Малибор, замъка на лорд Спурифон, замъка на лорд Конфалюм, замъка на лорд Стиамот, замъка на лорд Валънтайн…
