Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 267

9

Те, изглежда, бяха подготвени за това. По даден знак адютанти внесоха принадлежностите за съногадателство: дебел килим в разкошни ярки цветове, тъмнозлатист, поръбен с червено и зелено; тънка висока гарафа от полиран бял камък; две изящни порцеланови чаши. Нарамир слезе от високото си кресло, разля собственоръчно упоителното вино и подаде на Валънтайн първата чаша.

Той я задържа за момент, без да пие. Когато бе пил вино от ръцете на Доминин Барджазид в Тиломон, с една-единствена глътка всичко се бе променило за него. Дали да изпие сега това, без да се страхува от последици? Кой знае каква нова магия му се готвеше? Къде ли щеше да се събуди, в какъв ли променен облик?

Нарамир го гледаше мълчаливо. Очите на съногадателката бяха непроницаеми, тайнствени, проницателни. Тя се усмихваше — твърде загадъчна усмивка, насърчителна ли или тържествуваща — Валънтайн не можеше да каже. Той вдигна чашата за кратка наздравица и я долепи до устните си.

Въздействието на виното беше моментално и неочаквано мощно. Валънтайн се олюля замаян. Мъгли и паяжини обвиха съзнанието му. Дали това вино не беше по-силно от онова, което съногадателката Тизана му бе дала във Фолкинкип толкова отдавна — някаква специална дяволска отвара на Нарамир? Или чисто и просто Валънтайн беше по-податлив в този момент, отслабен и изнурен от използването на диадемата? Със замъглен поглед той видя как Нарамир гаврътна виното си, подхвърли празната чаша на един адютант и смъкна бързо роклята си. Голото й тяло беше гъвкаво, гладко, младо — плосък корем, стройни бедра, повдигнати заоблени гърди. Магия, помисли си той. Да, магия. Кожата й имаше тъмнокафяв тен. Зърната на гърдите й, почти черни, го гледаха като слепи очи.

Той беше вече толкова упоен, че не можеше да се съблече сам. Ръцете на приятелите му дърпаха копчетата и петелките на дрехите му. Усети студен въздух около себе си и разбра, че е гол.

Нарамир го покани със знак на килима на сънищата.

С подгъващи се колене Валънтайн отиде до нея и тя го притегли надолу. Той затвори очи, представяйки си, че е с Карабела, но Нарамир не можеше да се сравнява с Карабела. Прегръдката й беше суха и студена, плътта й — корава, негъвкава. Липсваше й топлота, трепет. Този неин младежки вид беше само хитра проекция. Да лежиш в прегръдките й беше като да лежиш на легло от гладък студен камък.

Един всепоглъщащ вир от мрак се надигаше около него, гъста, топла, мазна течност, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока, и Валънтайн се отпусна драговолно в нея, усещайки как тя се плъзга успокоително около краката, кръста, гърдите му.

Напомняше му за мига, когато големият морски дракон разби кораба на Горзвал и той бе всмукан от водовъртежа. Да не се противи беше толкова лесно, много по-лесно отколкото да се бори. Да предаде всякаква воля, да се отпусне, да приеме каквото му предстоеше, да се остави да бъде погълнат — толкова изкусително, толкова примамливо. Беше уморен. След дълга борба сега можеше да си почине и да остави черната вълна да го покрие. Нека други се бият храбро за чест, власт и слава. Нека други…