Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 268

Не.

Тъкмо това искаха те: да го впримчат в собствените му слабости. Той беше прекалено доверчив, прекалено наивен; несъзнателно бе пил с един враг и бе погубен; щеше да бъде погубен още веднъж, ако се откажеше в момента от всякакви усилия. Сега не беше време да се гмурка в топли тъмни вирове.

Той заплува. Отначало се придвижваше трудно, защото вирът беше дълбок и тъмната течност, лепкава и гъста, притегляше ръцете му. Но след няколко загребвания Валънтайн намери начин да направи тялото си по-ръбато, острие, режещо надълбоко. Задвижи се все по-бързо и побързо, ръцете и краката му действаха плавно, като добре съгласувани бутала. Вирът, който го бе примамвал със забрава, сега му предлагаше подкрепа. Задържаше го здраво на повърхността си и не му даваше да потъне, докато Валънтайн плуваше към далечния бряг. Слънцето, ярко, огромно, голямо пурпурножълто кълбо, хвърляше ослепителни лъчи, огнена пътека по морето.

— Валънтайн.

Гласът беше плътен, еклив, звучеше като гръмотевица. Той не го позна.

— Валънтайн, защо плуваш така усилено?

— За да стигна до брега.

— Но защо ти е нужно това?

Валънтайн повдигна рамене и продължи да плува. Съзря остров, широка бяла пясъчна ивица, джунгла от високи тънки дървета, растящи едно до друго, с преплетени пълзящи растения, които съединяваха короните им в плътен навес. Но колкото и да плуваше, плуваше и плуваше, ни най-малко не се приближаваше до него.

— Виждаш ли? — произнесе силният глас. — Няма смисъл да си правиш труд!

— Кой си ти? — запита Валънтайн.

— Аз съм лорд Спурифон — чу се величествен, гръмлив отговор.

— Кой?

— Лорд Спурифон короналът, приемник на лорд Скаул, който сега е понтифекс, и ти казвам да се откажеш от тази лудост. Докъде се надяваш да стигнеш?

— До замъка Връхни — отговори Валънтайн, плувайки още поенергично.

— Но аз съм коронал!

— Никога… не съм чувал… за теб…

Лорд Спурифон издаде пронизителен писклив звук. Гладката мазна повърхност на морето се набръчка леко, а после се нагърчи, като че милион игли я пронизваха отдолу. Валънтайн се устреми напред, като вече не се стараеше да бъде ръбат, а се превръщаше по-скоро в нещо тъпо и твърдо, дънер с ръце, който цепеше вълните.

Сега брегът беше наблизо. Той спусна краката си и усети отдолу пясък, горещ, гърчещ се, въртящ се пясък, който се отдръпваше на тънки струйки от него, щом го докоснеше, и затрудняваше вървенето, но не чак толкова, че да не може да се изтласка до сушата. Изпълзя на брега и за миг падна на колене. Когато вдигна глава, един блед, слаб мъж с неспокойни сини очи го разглеждаше внимателно.

— Аз съм лорд Хунзимар — рече той с благ глас. — Коронал на короналите, който никога няма да бъде забравен. А тези са моите безсмъртни другари. — Махна с ръка и брегът се изпълни с мъже, които много приличаха на самия него — незначителни, стеснителни, невзрачни. — Това е лорд Струин — обяви лорд Хунзимар, — а това е лорд Пранкипин, и лорд Мейк, и лорд Скаул, и лорд Спурифон. Велики и могъщи коронали. Поклони им се!