Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 265

— Съществува умение да се местят тела от душа на душа — каза Валънтайн. — Има и други такива случаи.

— Няма случаи на изместване на коронал по този начин — възрази Дилифон.

— Все пак това е станало — отвърна Валънтайн. — Аз съм лорд Валънтайн, с възвърната благодарение на добрината на Господарката памет и искам подкрепата на понтифекса, за да поема отговорностите, които ми възложи след смъртта на брат ми.

— Да — каза Шинаам. — Ако сте тоя, за когото се представяте, би трябвало да се върнете в замъка Връхни. Но отде да знаем? Това са сериозни неща. Те ще предизвикат гражданска война. Как можем да посъветваме понтифекса да хвърли света в хаос само заради твърдението на някакъв си млад странник, който…

— Аз вече убедих майка си в истинската си самоличност — изтъкна Валънтайн. — Душата ми беше открита за нея на Острова и тя видя кой съм. — Той докосна сребърната, диадема на челото си. — Как, мислите, съм се сдобил с този уред? Подари ми го тя, със собствените си ръце, когато стояхме заедно във Вътрешния храм.

Шинаам отвърна спокойно:

— Няма съмнение, че Господарката ви признава и ви подкрепя.

— Ала вие се съмнявате в преценката й?

— Ние искаме да подкрепите претенциите си с по-солидно доказателство — обади се Нарамир.

— Тогава позволете ми да отправя послание тук още сега, за да ви убедя, че говоря истината.

— Както желаете — рече Дилифон.

Валънтайн затвори очи и изпадна в състояние на транс.

Със страст и убеденост от него бликна лъчезарният поток на собственото му съзнание, затече буйно така, както когато трябваше да спечели доверието на Насимонт в оная сурова, осеяна с развалини пустош оттатък Треймон, и когато бе въздействал на умовете на тримата чиновници при входа на Дома на летописите, и когато се бе разкрил на икономката Гитаморн Суул. С различни степени на успех бе постигнал това, което трябваше да постигне с всички тия.

Но сега се чувстваше неспособен да превъзмогне непреклонния скептицизъм на министрите на понтифекса.

Умът на гхайрога беше абсолютно непрогледен за него, стена, отблъскваща и недостъпна като шеметно високите бели скали на Острова на сънищата. Валънтайн долавяше само най-мъгляви проблясъци на създание зад мисловния щит на Шинаам и не можеше да го пробие, въпреки че го атакуваше с всичко, с което разполагаше. Умът на съсухрения стар Дилифон също представляваше нещо недостъпно, не защото беше брониран, а защото изглеждаше шуплест, открит, восъчна пита, която не оказваше никаква съпротива; той минаваше през него като през въздух и не срещаше нищо осезаемо. Валънтайн усети контакт само с ума на съногадателката Нарамир, но и той беше незадоволителен. Тя като че попиваше душата му, поглъщаше всичко, което Валънтайн отдаваше и изцеждаше в някаква бездънна пропаст на съзнанието й, пращаше, пращаше, пращаше и все не можеше да се добере до ядрото на душата й.

Но не искаше да се предава. С бясна сила хвърли цялата си душа, заявявайки, че е лорд Валънтайн от замъка Връхни, и призовавайки ги да докажат, че е нещо друго. Пресегна се надълбоко за спомени — за майка си, за царствения си брат, за възпитанието си като принц, за свалянето си в Тиломон, за скитанията си из Зимроел, за всичко, влязло в оформянето на човека, който си бе пробил път с борба до недрата на Лабиринта, за да издейства тяхната помощ. Отдаде се всецяло, дръзко, яростно, докато не можеше да праща нищо повече, докато започна да се олюлява и да се вцепенява от изтощение и увисна между Слийт и Карабела като някаква захвърлена от собственика си разтегната и безполезна дреха.