Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 260

— Поради търканията между вас и Дондак-Саджамир ли?

Устните на Гитаморн Суул се свиха раздразнено.

— Този идиот! Но не… дори и да изпълняваше задълженията си както трябва, пак щеше да бъде невъзможно да се доберете до министрите. Те не желаят да бъдат обезпокоявани. Имат си тежки отговорности. Знаете, че понтифексът е стар. Той отделя малко време за държавни работи, тъй че бремето на хората около него се увеличава. Разбирате ли?

— Аз трябва да се видя с тях.

— Не мога да ви помогна. Не бива да бъдат обезпокоявани дори по най-належаща причина.

— Ами ако короналът е свален и лъжеуправник се е настанил в Замъка? — изрече Валънтайн бавно.

Тя повдигна маската си и го изгледа учудено.

— Това ли искате да им съобщите? Ето. Молбата се отхвърля. — И като стана, замаха енергично с ръце, сякаш да го пропъди. — И без туй достатъчно луди си имаме вече в Лабиринта, та не е нужно нови да изскачат от…

— Почакайте — каза Валънтайн.

Той потъна в състоянието на транс и призова силата на диадемата. Отчаяно се мъчеше да достигне душата на жената със своята, докосваше я, обгръщаше я. Не бе възнамерявал да разкрива много на тези второстепенни чиновници, но явно не му оставаше нищо друго, освен да сподели тайната си с нея. Поддържа контакта, докато почувства, че започва да му се вие свят и да отмалява; тогава прекъсна връзката и премина бързо към напълно будно състояние. Тя го гледаше втренчено, зашеметена; бузите й пламтяха, очите й блуждаеха, гърдите й се повдигаха от вълнение. Мина цяла минута, докато успее да проговори.

Най-после каза:

— Що за фокус е това?

— Не е фокус. Аз съм син на Господарката и самата тя ме научи на изкуството да пращам послания.

— Лорд Валънтайн е тъмнокос.

— Беше такъв. Сега вече не е.

— Искате да повярвам…

— Моля — рече той. Вложи в тази дума цялата сила на душата си. — Моля. Повярвайте ми. Всичко зависи от това, дали ще мога да разкажа на понтифекса какво се е случило.

Но подозренията й бяха твърде дълбоки. Гитаморн Суул нито коленичи, нито отдаде почит, нито пък направи с ръка звездния знак, само изглеждаше навъсена и някак озадачена, сякаш склонна да повярва на необикновения му разказ, но искаше той да го стовари върху главата на някой друг чиновник.

— Су-сухерисът ще наложи вето на всичко, което предложа — рече тя.

— Даже ако му покажа това, което показах на вас?

Тя повдигна рамене.

— Упорството му е пословично. Не би одобрил моя препоръка дори ако от нея зависеше животът на понтифекса.

— Но това е лудост!

— Да, лудост е. Говорихте ли с него?

— Говорих — отвърна Валънтайн. — Изглеждаше неприязнен и като че щеше да се пръсне от гордост. Но не е луд.

— Ако си имате малко по-дълго време работа с него — посъветва го Гитаморн Суул, — ще можете да си съставите окончателно мнение.

— А какво ще кажете, ако фалшифицираме одобрението му, за да вляза там, без да узнае?

Тя изглеждаше ужасена.

— Искате да извърша престъпление?

Валънтайн се помъчи да запази самообладание.

— Престъпление вече е извършено, и то не дребно — произнесе той с тих, твърд глас. — Аз съм коронал на Маджипур, свален от власт с вероломство. Вашата помощ е жизнено необходима за връщането ми на власт. Не стои ли това над всички тия дребнави правилници? — Валънтайн се наклони към икономката. — Времето лети. В замъка Връхни се е настанил узурпатор. Аз тичам насам-натам между подчинени на понтифекса когато би трябвало да водя през Алханроел освободителна армия. Дайте ми одобрението си и ме пуснете и ще получите награди, когато всичко на Маджипур стане отново такова, каквото би трябвало да бъде.