Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 127

А какво да се каже за един свален коронал, който решава да се примири с променената си съдба и да остави узурпатора неоспорим владетел? Не беше ли това абдикация и имало ли е някога в историята на Маджипур абдикация на коронал? Дали по този начин той няма да стане съучастник на Доминин Барджазид в събарянето на строя?

И последните му колебания изчезваха. На Валънтайн жонгльора се бе струвало смешно и дори странно, когато му бяха подхвърлени първите намеци, че е възможно да е истинският лорд Валънтайн, короналът. Това беше абсурд, лудост, фарс. Но вече не беше. В съдържанието на сънищата му натежаваше правдоподобността. Действително се е случило нещо чудовищно. Чак сега му ставаше напълно ясно какво означава това. И негова задача, която той трябваше да приеме без по-нататъшно двоумение, беше да оправи нещата.

Но как? Да оспори властта на коронала? Да се възправи в жонгльорски костюм и да предяви претенции за замъка Връхни?

Той прекара сутринта спокойно, без да издава мислите си. През повечето време стоеше до релинга, загледан в далечния бряг. Необятността на реката оставаше неразбираема за него: на някои места тук тя беше толкова широка, че не можеше да се види никаква суша, а на други места това, което Валънтайн смяташе за бряг, се оказваше острови, също огромни, и между най-далечния им край и речния бряг имаше няколко мили вода. Силното течение на реката тласкаше бързо огромния речен кораб на изток.

Денят беше ясен днес и реката се бърчеше и блестеше под искрящата слънчева светлина. Следобед заваля слаб дъждец от гъсти облаци, поръбени по краищата от яркото слънце. Дъждът се засили и за голямо неудоволствие на Залзан Кавол жонгльорите се принудиха да отменят второто си представление. Сгушиха се на сушина.

Тази нощ Валънтайн взе мерки да спи до Карабела и остави на скандарите да се справят с хърканията на Лизамон Хълтин. Чакаше почти жадно показателни нови сънища. Но това, което му се яви, беше безсмислено, обикновената мъглява калиматия — фантазия и хаос, безименни улици и непознати лица, ярки светлини и крещящи цветове, глупави спорове, несвързани разговори и неясни образи, а на сутринта речният кораб пристигна в пристанището Верф на южния бряг на реката.

11

— Провинцията на метаморфите — заразправя Аутифон Делиамбър — се нарича Пиурифейн, по името, с което метаморфите се назовават на своя език, което е пиуривари. На север тя граничи с най-външното предградие на Верф, на запад — с Велатиския скат, на юг — с голямата верига планини, известни като Гонгхари, а на изток — с река Стейче, важен приток на Зимър. Виждал съм с очите си всяка от тези граничил зони, макар че никога не съм навлизал в самия Пиурифейн. Трудно се прониква там, защото Велатиският скат представлява стръмна стена, една миля висока и триста мили дълга; Гонгхарите са сурови и в тях бушуват бури, а Стейче е буйна, непокорна река с бързеи и водовъртежи. Единственият разумен път е през Верф и надолу през Пиурифейнската порта.

Сега жонгльорите се намираха само на няколко мили северно от този вход, след като бяха напуснали неприветливия град Верф колкото можаха по-бързо. Дъждът, слаб, но непрестанен, продължи цялата сутрин. Гледката тук беше безинтересна, местност със светла песъчлива почва и гъсталаци от дървета джуджета с бледозелена кора и тесни цвъртящи листа. Във фургона почти не разговаряха. Слийт изглеждаше потънал в размишления, Карабела жонглираше увлечено с три червени топки в средата на пътническото отделение, скандарите, които не караха колата, бяха погълнати в някаква сложна игра с парчета слонова кост и снопчета черни мустаци на дроли, Шанамир дремеше, Виноркис попълваше дневник, който носеше със себе си, Делиамбър се забавляваше с дребни заклинания, с палене на малки магически свещици и други магьоснически развлечения, а Лизамон Хълтин, която, за да се скрие от дъжда, бе привързала добичето си към впряга, теглещ фургона, хъркаше като заседнал на брега морски дракон, но от време на време се събуждаше да обърне някоя и друга чаша от евтиното сиво вино, което бе купила във Верф.