Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 104

— И тогава ще тръгнат по петите ни през гората и ще ни мятат стрелите си, когато надзърнем навън — рече Залзан Кавол. — Не. Може да има хиляди около нас. Те ни виждат, ала ние не ги виждаме. Няма надежда да победим, ако си послужим със сила срещу тях. — Големият скандар излапа мрачно последното парченце от плода дуика. И пак седя навъсен и мълчалив за няколко минути, като от време на време размахваше юмруци към дребните същества, които препречваха пътя. Най-после произнесе със злобно ръмжене:

— До Мазадон има още един ден път, а онази жена каза, че там не можело да се намери работа, тъй че ще трябва да продължим към Боргакс или може би дори към Тагобар, нали, Делиамбър? Ще минат седмици, докато изкараме някоя крона. А сега седим тук, сгащени в гората от маймунки с отровни стрели. Валънтайн!

Валънтайн се сепна.

— Какво?

— Искам да се измъкнеш от фургона отзад и да се върнеш при оная жена-воин. Предложи й три рояла да ни изведе оттук.

— Сериозно ли говориш? — попита Валънтайн.

Карабела изохка леко и възкликна:

— Не! Аз ще отида вместо него!

— Какво?! — извика Залзан Кавол, раздразнен.

— Валънтайн е… той е… той лесно се губи, става разсеян, той… той може да не успее да намери…

— Глупости — тросна се скандарът, размахвайки нетърпеливо ръце. — Пътят е прав. Валънтайн е силен и бърз. Пък и това е опасна работа. Ти имаш ценни способности, които не можем да излагаме на риск, Карабела. Валънтайн ще трябва да отиде.

— Недей — прошепна Шанамир.

Валънтайн се колебаеше. Не му харесваше твърде идеята да напусне фургона, където беше в сравнителна безопасност, и да пътува пеш сам през гора, гъмжаща от смъртоносни същества. Но все някой трябваше да го направи, и то не някой от бавните, тромави скандари, нито кривокракият хджорт. Залзан Кавол го смяташе за най-излишния член на трупата; може и така да беше. А може би бе излишен и за самия себе си.

— Жената-воин ни каза, че това ще ни струва пет рояла — изтъкна той.

— Предложи й три.

— Ами ако откаже? Тя заяви, че смята за недостойно да се пазари.

— Три — повтори Залзан Кавол: — Та пет рояла са цяло богатство. Дори и три са твърде много.

— Искаш да тичам няколко мили през опасна гора, за да предложа някому недостатъчно възнаграждение за работа, която трябва да се свърши непременно?

— Отказваш ли?

— Само изтъквам колко е безразсъдно — отвърна Валънтайн. — Ако ще рискувам живота си, поне трябва да има надежда за успех. Дай ми пет рояла за жената.

— Докарай я тук — рече скандарът, — ще се спазаря с нея.

— Докарай си я ти — каза Валънтайн.

Залзан Кавол се замисли. Карабела, напрегната и бледа, седеше и клатеше глава. Слийт предупреждаваше Валънтайн с очи да държи на своето. Шанамир, с почервеняло лице, разтреперан, като че беше готов да избухне. Валънтайн се питаше дали този път не бе злоупотребил прекалено с търпението на винаги своенравния скандар.

Козината на Залзан Кавол замърда, като че мощните му мускули се гърчеха от спазми на гняв. Той явно се сдържаше с огромно усилие. Последната проява на независимост от страна на Валънтайн го бе раздразнила дотам, че насмалко щеше да кипне; ала в очите на скандара проблясваше пресметливост, сякаш претегляше въздействието от откритото предизвикателство на Валънтайн и нуждата, която имаше от Валънтайн, за да му направи тази услуга. Може би дори се питаше дали със скъперничеството си не бъркаше в случая.