Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 7

— Няма значение — каза Воркосиган. — Зная откъде да вземем… Можете ли да вървите?

— Не съм сигурна — поколеба се тя и бавно се изправи на крака. Главата й бе пронизана от такава болка, че неволно вдигна длан и я притисна към челото си.

— Контузията ви не е сериозна — хладно я успокои той. — Една разходка ще ви се отрази добре.

— Дълга ли? — безсилно прошепна тя.

— Не особено. Около двеста километра…

— Приятно пътуване — промърмори Корделия и усети как краката й изневеряват.

— Ще ми отнеме два дни, ако съм сам… Предполагам, че с вас ще продължи повече, нали сте геолог или какво беше там…

— Астрокартограф.

— Моля, станете — подкани я той, наведе се и й протегна ръка. Докосна я с видимо нежелание. Тялото й беше сковано и премръзнало, дори през дебелия ръкав на дрехата си усети топлината на пръстите му. Воркосиган я побутна към склона, в поведението му пролича решителност, примесена с леко нетърпение.

— Май се надценявате — отбеляза тя. — Как мислите да осъществите своя поход с пленник? Ами ако ви пробия главата с някой камък, докато спите?

— Ще поема този риск.

Стигнаха върха на възвишението и Корделия безсилно се облегна на близкото дърво. С чувство на завист установи, че Воркосиган дори не се бе задъхал.

— Няма да мръдна оттук, преди да погреба своите офицери! — решително заяви тя.

— Това би било чиста загуба на време и енергия! — раздразнено я погледна той.

— Няма да ги оставя на лешоядите! Те не са животни! Вашите бандити може и да знаят стотици начини за убиване, но никой не може да разчита на толкова достойна смърт! Защото именно моите хора умряха като войници!

Той продължително я изгледа, изражението му остана напълно безизразно. Накрая сви рамене и процеди:

— Много добре.

Корделия се насочи към края на полянката, спря на място и недоумяващо се огледа.

— Той беше тук. Вие ли го преместихте?

— Не. Едва ли би могъл да пропълзи кой знае колко далеч. Състоянието му беше тежко…

— Но вие казахте, че е мъртъв!

— И наистина е така. Тялото му обаче все още имаше признаци на живот. Вероятно невропарализиращият заряд не е улучил малкия мозък…

Корделия тръгна по следата от смачкана растителност, проточила се към върха на възвишението. Воркосиган мълчаливо я последва.

— Дубауер!

Втурна се към сгърчената сред храсталаците фигура в кафява униформа. Отпусна се на колене, в същия момент мичманът потръпна и се обърна по гръб, върху бледото му лице се появи странна гримаса. Треска? — объркано се запита тя, после изведнъж всичко си дойде на мястото. Извади носна кърпа, прегъна я надве и побърза да я тикне между зъбите на Дубауер. Устата му вече беше окървавена, вероятно от предишните конвулсии. След две-три минути от гърдите му се откърти тежка въздишка и тялото му замря.

Корделия се зае да го преглежда. Очите му изведнъж се отвориха и сякаш я хванаха на фокус. Пръстите му безсилно се вкопчиха в ръцете й, от устата му започнаха да излитат тихи, насечени стенания. Тя направи опит да укроти животинската му възбуда. Погали го по челото, внимателно избърса кървавата пяна от устните му. И той наистина се успокои.