Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 48

5.

На следващата сутрин откри, че пред кабината й има пазач. Беше огромен мъж с тясно лице на хрътка и подозрителни, близко разположени очички. Главата на Корделия стигаше едва до раменете му. Спомни си, че бе виждала този човек. Зърна го за миг, в гората на планетата, която бяха напуснали вчера. Сърцето й потръпна от страх.

— Сержант Ботари? — колебливо попита Корделия.

Той отдаде чест и леко кимна с глава:

— На ваше разположение, госпожо.

Първият бараярец, който й отдаде чест.

— Искам да отида в лазарета — с лека несигурност заяви тя.

— Да, госпожо.

Гласът му беше басов и някак монотонен. Направи кръгом и тръгна по коридора, Корделия го последва. Вероятно е сменил Куделка през нощта, съобрази тя. Присъствието му я изненада и предпочете да мълчи, вместо да му зададе невинните въпроси, с които положително щеше да обсипе Куделка. Той също мълчеше. Докато наблюдаваше широкия му гръб, Корделия бавно си даде сметка, че охраната пред вратата й може да означава не само загриженост за сигурността й, но и недвусмислен намек за пленнически статут. Станърът на бедрото й изведнъж натежа.

В лазарета отбеляза, че Дубауер — сресан и измит — е облечен в същата черна униформа без отличителни знаци, която носеше и самата тя. Беше подстриган и обръснат, медицинската помощ очевидно му се отразяваше добре. Тя му подхвърли няколко окуражителни думи, но той само мълчеше и я гледаше. Млъкна. Думите звучаха в ушите й някак кухо, изпразнени от съдържание.

Пред себе си видя малка болнична кабина с открехната врата. Зад нея зърна лицето на Воркосиган, който енергично й махаше. Бутна вратата и влезе. Бараярският командир носеше обикновена пижама от зелен плат, в ръката си държеше светлинна показалка, с която леко докосваше екрана на портативен компютър, прикрепен към рамката на леглото. Въпреки цивилните дрехи и липсата на оръжие, във вида му продължаваше да присъства военния авторитет. Корделия с изненада установи, че той е от хората, които дори голи биха излъчвали авторитет и биха накарали подчинените си да се чувстват прекалено облечени. Усмихна се на тази мисъл и махна с ръка за поздрав. До леглото се бе изправил единият от офицерите, които снощи го бяха довели тук.

— Командор Нейсмит, позволете да ви представя своя заместник, лейтенант Воркалонер. Моля да ни извините за секунда… Капитаните идват и си отиват, но бюрокрацията е вечна.

— Амин.

Воркалонер беше типичен професионален воин, сякаш свален направо от обявите за набиране на доброволци в Бараяр. Но в очите му проблясваха весели искрици и Корделия автоматично го причисли към групата на добродушните и любознателни младежи от рода на Куделка. Вероятно преди десетина години този лейтенант е бил точно такъв.

— Капитан Воркосиган говори с дълбоко уважение за вас — подхвърли Воркалонер и очевидно не видя притеснението, което се изписа върху лицето на командира. — Предполагам, че сме извадили късмет да имаме такъв бетиански пленник…