Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 23

Доста по-късно усети, че Воркосиган засипва гърба и главата й с леки удари. От миризмата разбра, че е подпалила и собствената си коса. Оцелелите балони набираха височина и панически се оттегляха. С изключение на онзи, който Воркосиган притискаше към земята…

— Ха-ха! Ха-ха-ха! — разкрещя се Корделия, притокът на адреналин в кръвта раздвижи краката й в дивашки боен танц.

Овладя се с цената на доста усилия, изпусна въздуха от дробовете си и попита:

— Как е ръката ви?

— Малко пообгоряла — призна Воркосиган, свали ризата от гърба си и внимателно я уви около балона. Той започна да пулсира, като изпускаше отвратителна воня. — Това приятелче може да ни потрябва…

Изми си ръцете в реката, тикна балона под мишницата си и забърза към огъня. Корделия го последва.

Дубауер лежеше там, където го бяха оставили.

Няколко минути по-късно откъм възвишението се разнесе заплашително съскане. Воркосиган скочи на крака и прогони самотния лешояд с помощта на разпалена главня и сподавени ругатни. Не викаше с пълен глас, за да не смущава съня на мичмана.

— Май ще е по-добре, ако до края на пътешествието останем на сухоежбина — промърмори той и уморено се отпусна край огъня.

Корделия мълчаливо кимна с глава.

* * *

Събуди мъжете на разсъмване. Ситуацията се бе променила и тя вече държеше да стигнат до целта не по-малко от Воркосиган. Каквото и да ги чакаше там, то при всички случаи беше за предпочитане пред кошмарите на откритата равнина. През нощта балонът в ризата на бараяреца се бе спукал и умрял, превръщайки се в противна желеподобна маса, от която се разнасяше нетърпима воня. Воркосиган изгуби няколко минути в пране, но вонята и мазните петна останаха. Това го превърна в безспорен фаворит в състезанието по събиране на гадости между двамата, помисли си Корделия. Хапнаха набързо безвкусната, но сигурна комбинация от овесена каша и рокфоров пастет, после потеглиха. Слънцето изгря и лъчите му обляха ръждивата, обсипана с диви цветя равнина.

Малко преди обедната почивка Воркосиган се отби по естествена нужда зад някакви храсти. След миг оттам се разнесоха оглушителни ругатни, последвани от автора им, който смешно подскачаше на един крак с полусмъкнати панталони. Корделия го погледна с невинно любопитство.

— Без съмнение сте обърнали внимание на малките пясъчни конуси по пътя ни, нали? — попита той, докато забързано разкопчаваше колана си.

— Да…

— Е, не ви препоръчвам да се облекчавате в близост до тях!

Корделия не можа да сдържи усмивката си.