Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 148

Езар Ворбара се оказа най-белия човек, който Корделия беше виждала. Бял като чаршафите, бял като косата си… Кожата му бе сбръчкана, под очите му имаше огромни торбички. А самите очи бяха кафяви и странно живи под тежките, също така бели клепачи. Ръцете му бяха покрити с тънки синкави венички, зъбите му изглеждаха странно жълти на фона на бледата кожа.

Вортала и Воркосиган се отпуснаха на колене край леглото, Корделия колебливо ги последва. Императорът вдигна пръст и направи знак на лекаря да излезе. Човекът кимна и се оттегли, а гостите бавно се изправиха.

— Е, Арал… — промълви императорът. — Ще ми кажеш ли как изглеждам?

— Изглеждате много болен, ваше превъзходителство.

Езар Ворбара се разсмя, после от гърдите му излетя болезнена кашлица.

— Ето, че успя да ме развеселиш — въздъхна той. — Първото откровено мнение, което чувам от седмици насам. Дори Вортала върти и суче като махленска клюкарка!… — Гласът му одрезгавя и той си прочисти гърлото: — Миналата седмица изгубих последните остатъци от меланин и проклетият доктор ми забрани да се появявам в градината през деня… — Изсумтя с неодобрение, после премести поглед към Корделия: — Значи това е твоята бетианка? Ела насам, момичето ми…

Корделия пристъпи към леглото и очите на стареца се забиха в лицето й.

— Зная за теб от командор Илиан и капитан Негри — промърмори той. — Проучих подробно военното ти досие и особено се впечатлих от начина, по който си се измъкнала от психиатрично наблюдение… Но Воркосиган си е Воркосиган — от него не успях да измъкна почти нищо… — Помълча, сякаш останал без дъх, после продължи: — Ще те питам нещо, но искам честен отговор… Какво виждаш в него? Дали за теб той е един… как да кажа… разкаял се наемен убиец?

Корделия стреснато вдигна глава. Последното нещо на света, което очакваше, беше да чуе собствените си думи от устата на бараярския император.

— Изглежда, че Арал все пак е споделил нещичко с вас — отвърна тя и погледна болния с ново любопитство. Въпросът изискваше честен отговор и тя нямаше нищо против да го даде.

— Предполагам, че в него виждам себе си… Или човек, който поразително ми прилича. И двамата се стремим към едно и също, въпреки че го наричаме с различни имена и го търсим на различни места… Той го нарича чест, докато аз предпочитам друго име… Може би, Божие милосърдие…

— О, да — кимна императорът. — Помня, че в досието ти беше отбелязано наличието на силна набожност. Аз самият съм атеист и това много ми помага в последните дни на живота ми.

— Да, атеизмът има своята притегателна сила — кимна Корделия. — Често съм я изпитвала на гърба си.

— Хм, много интересен отговор — усмихна се императорът. — Особено на фона на това, което съм чувал за теб от Воркосиган…

— Какво е то, сър? — погледна го любопитно Корделия.

— Нека той да ти каже — поклати глава старецът. — Сподели го с мен конфиденциално… Едно, как да кажа… доста поетично мнение… — Направи й знак да отстъпи, очевидно доволен от разговора. После пръстът му подканящо се изви по посока на мъжа й.