Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 149

Воркосиган направи крачка напред и застана мирно. В стойката му имаше нещо агресивно и едновременно с това подигравателно, но Корделия отлично забеляза вълнението в очите му.

— Колко години си на моя служба, Арал? — попита императорът.

— Двадесет и шест, сър. Ако броим и годините в Академията… Може би питате за истинската ми служба, подпечатана с кръв?

— За нея питам… От деня, в който командосите на Юри заклаха майка ти и чичо ти… От деня, в който баща ти и принц Хав дойдоха в щаба на Зелената армия със своето странно предложение… Първият ден на гражданската война, подхваната от Юри Ворбара… Често се питам защо не я наричат „Гражданската война на Пьотр Воркосиган“… Както и да е… На колко години беше тогава?

— На единадесет, сър.

— Единадесет… А аз бях приблизително на възрастта, на която си сега… Странно… Служба, подпечатана с кръв… По дяволите! Тези неща започват да се отразяват на мозъка ми и не мога да смятам… Колко стават общо?

— Тридесет и три години, сър.

— Господи! Благодаря ти… Вече хич ме няма.

От подигравателното изражение на Воркосиган Корделия разбра, че той едва ли се хваща на уловката на императора и не вярва в сенилността му. Старецът прочисти гърлото си и продължи:

— Винаги съм искал да те питам какво каза на стария Юри… Там, в замъка, в който беше съсечен, две години след началото на войната… Напоследък проявявам силен интерес към последните думи на своите предшественици… Граф Вортала е на мнение, че си си поиграл с него…

Воркосиган присви очи, пронизан от болезнени спомени.

— Едва ли беше така… — промълви той. — Признавам, че исках да го съсека в момента, в който ми го доведоха… Един бърз удар в гърлото и всичко да свърши…

Императорът се усмихна със затворени очи:

— Господи, какви вълнения бяха…

— Предполагам, че от изражението на лицето ми е отгатнал какво мисля… — продължи с тежка въздишка Воркосиган. — Ухили се насреща ми и извика: „Удряй, момче! Стига да посмееш, облечен в МОЯТА униформа! Моята униформа на гърба на едно дете!…“ Това беше всичко, което каза… Предполагам, че искате да чуете и какво казах аз… „ТИ УБИ ВСИЧКИ ДЕЦА В ОНАЗИ СТАЯ!“… Това му казах… Доста тъпичка забележка, но само тя ми дойде на устата. А после забих сабята си в корема му… По-късно ми хрумнаха и други думи, но… Последвах инстинкта си и толкова…

— Изглеждаше доста позеленял под дъжда, облегнат на онзи парапет…

— Защото той започна да крещи… Тогава за пръв път си пожелах да оглушея…

— Да, помня — въздъхна императорът.

— Защото всичко беше по вашия сценарий, нали?

— Все някой трябваше да го направи… — Императорът затвори очи, помисли малко, после най-сетне смени темата: — Не съм те повикал да си бъбрим за миналото, Арал… Надявам се, че министър-председателят ти е казал какво имам предвид.

— Спомена за някакъв пост. Отказах, но той държеше да го чуете лично от устата ми…

Езар Ворбара помълча известно време и някак разсеяно попита: