Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 12

Заедно завлякоха тялото на Розмънт до ръба на ямата. Воркосиган вдигна глава и колебливо попита:

— Искате ли дрехите му за вашия мичман?

Въпросът беше практичен и напълно уместен. Корделия потръпна при мисълта, че трябва да спусне Розмънт в земята гол, едновременно с това съжали, че не се бе сетила по-рано, когато Дубауер трепереше от студ. Поклати глава и започна да съблича униформата от вкочаненото тяло на Розмънт. Имаше чувството, че обработва някаква гигантска кукла. Най-накрая свърши и побърза да бутне трупа в ямата. Той се плъзна надолу и падна по гръб на дъното с тежък тътен.

— Само минутка — прошепна тя, извади носната кърпичка от дрехите на Розмънт и скочи в гроба. Наведе се и внимателно покри лицето му. Жестът беше безсмислен, но така Корделия се почувства далеч по-добре. Воркосиган протегна ръка и я издърпа обратно.

Запълниха гроба много по-бързо, отколкото го бяха изкопали. Отъпкваха го дълго и внимателно.

— Ще прибегнете ли до някакъв ритуал? — попита Воркосиган.

Корделия мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да рецитира кухите и лишени от смисъл думи на погребалната церемония. Просто коленичи до гроба и отправи към небето една безмълвна, но затова пък къде по-искрена молитва. Стори й се, че духът на мъртвия другар проплясква с криле, издига се към небесната шир и изчезва, лек като перце…

Воркосиган търпеливо я изчака да свърши.

— Стана късно — промълви той. — Имаме най-малко три основателни причини да се въздържим от препъване в мрака. Затова предлагам да прекараме тук остатъка от нощта. Аз пръв ще остана на пост. Още ли изпитвате желание да ми пръснете главата с някой камък?

— Дори през ум не ми минава — увери го тя и беше напълно искрена.

— Много добре. Ще ви събудя по-късно.

Воркосиган започна дежурството с кратка обиколка на поляната. В ръцете си държеше един от последните фенери. Светлинката примигваше като светулка сред гъстата растителност. Корделия се отпусна по гръб до заспалия Дубауер. Звездите бяха бледи, полуприкрити от сгъстяващата се мъгла. Една от тях може би е нейния кораб… Или пък на Воркосиган. Не, вече са прекалено далеч, за да се виждат…

Изпита усещането, че е куха. Енергия, воля, желания — всичко това се източи като вода между пръсти и потъна в дълбоки пясъци. Погледна Дубауер, въздъхна и се опита да затвори съзнанието си за отчаянието. Аз все още съм командор, напомни си тя. Разполагам с кораб и екипаж, който продължава да изпълнява моите заповеди. Ти също ми служиш, мичман. Въпреки че в момента трудно можеш да служиш дори на себе си…

Тази мисъл изведнъж се превърна в тънка, но здрава нишка към прозрението. В душата й нахлу необикновено спокойствие, а после дойде и сънят.

2.

Разпределиха багажа в импровизирани раници, съшити от парчета брезент и започнаха слизането. Утрото беше сиво и намръщено. Корделия държеше Дубауер за ръка и внимателно го водеше по тясната пътека. Тя не знаеше дали мичманът я познава, но беше сигурна, че предпочита нейната компания и се държи настрана от Воркосиган.