Читать «Без гравитация» онлайн - страница 7

Анди гледаше към майка си, а ръчичките му ровеха в ризата й. В отговор тя автоматично се покриваше с тъмни петна. Очевидно това бе малка част от древната биология, която Компанията не бе променила. Млечните жлези навярно бяха идеално адаптирани към живота в безтегловност. Лео беше чувал, че дори памперсите можеха да се похвалят с исторически промени в зората на битуването в космоса.

Настроението му се бе разведрило, но за кратко. Той тръгна мълчаливо и умислено след Ван Ата. Изчакваше — не смяташе да бърза със съставянето на окончателно мнение.

Спряха пред офиса на Ван Ата. Влязоха и той включи осветлението и въздушната циркулация. Миришеше на застояло. Явно офисът не се използваше често. Вероятно изпълнителният директор прекарваше повече от времето си по по-приятен начин долу. Голям екран откриваше живописна гледка към Родео.

— Издигнах се малко след като се видяхме последния път — каза Ван Ата и настрои екрана. Горната атмосфера на Родео създаваше великолепни призматични светлинни ефекти от този ъгъл. — В няколко смисъла. Нямам нищо против да ти върна услугата. Мисля, че когато човек е на върха, той трябва често да си припомня как е стигнал там. Благородни задължения и всичко свързано с тях. — Извивката на веждите подканваше Лео да се присъедини към самодоволството му.

Той изпитваше неудобство заради неотзивчивата си памет и се усмихна неловко. Улови паузата, когато Ван Ата започна да активира комуникационната конзола на бюрото си и бавно обиколи стаята, сякаш вяло разглеждаше съдържанието, докато изчакваше възпитано.

Табелка от стената с весел надпис улови окото му: На шестия ден Господ видя, че не може да направи всичко и създаде инженерите. Лео изсумтя, развеселен.

— И на мен ми харесва — бе коментарът на Ван Ата, който погледна нагоре и видя защо се подсмихва Лео. — Подари ми го бившата ми съпруга. Това е може би единственото нещо, което алчната кучка не си взе обратно, когато се разделихме.

— Значи си бил… — започна Лео и преглътна края на изречението — инженер? — В същия миг си спомни и се зачуди как е могъл въобще да забрави. По онова време Лео познаваше Ван Ата като помощник инженер. Мазният кариерист пред него беше онзи идиот, когото бе изритал вбесен по стълбището на Администрацията. Изхвърли го, за да не подкопае проекта за Станция Морита преди десет-дванадесет години. Некадърникът Брус! О, да! О, по дяволите…

Комуникационната конзола на Ван Ата подаде диска с данни.

— Ти ме насочи към бързо развитие. Винаги съм си мислел, че това трябва да те удовлетворява по някакъв начин. Прекарал си толкова време в преподаване. Сега виждаш един от учениците си да прави добро.

Ван Ата бе по-млад с около пет години. Лео потисна раздразнението си. Той не бе някой пенсиониран тътрещ се деветдесетгодишен учител, по дяволите. Работеше като инженер с ръцете си и не се страхуваше да ги изцапа. Техническата му работа бе почти толкова перфектна, колкото можеше да постигне безкомпромисната му добросъвестност. Неопетненото му досие говореше само за себе си… Той отпусна гнева си с въздишка. Не става ли винаги така? Беше виждал как дузини подчинени си пробиват път напред, често мъже, които сам бе обучавал. Ако оставиш всичко в ръцете на Ван Ата, той ще изкара това като слабост, не като достойнство.