Читать «Без гравитация» онлайн - страница 128

— Всъщност, ти ли измисли това? — попита със страхопочитание Прамод.

Лео изсумтя. Явно Прамод бе останал с впечатлението, че той създава целия технологичен процес мимоходом, импровизирайки:

— Не съм го изобретил. Чел съм за него. Това е стар метод, използван за предварителни пробни проекти, преди да бъде подобрена теорията за частиците, преди компютърните симулации да достигнат днешните стандарти.

— О — Прамод като че ли беше разочарован.

Лео се усмихна:

— Ако някога ти се наложи да избираш между наученото и импулса, момче, избери наученото. В повечето от случаите върши работа.

„Надявам се“ — Лео се отдръпна и огледа с критичен поглед работата на четириръките. Прамод имаше два маркуча, по един за всеки чифт ръце и ги въртеше така, че водата да се излива върху серпантините и огледалото. Ледът вече набъбваше видимо. Досега не бе изгубил и капка. Лео си отдъхна с дълбоко облекчение. Изглежда спокойно можеше да му повери своята част от работата. Даде знак на Прамод и напусна кабината, замислен за следващата част от задачата, която не смееше да повери на никого другиго.

Лео два пъти се изгуби по пътя през Селището към Токсични Складове, а самият той бе правил проекта на разположението. Нищо чудно, че се размина с толкова много озадачени четириръки. Всички изглеждаха трескаво заети. Лео можеше само да одобри принципа, че нещастието сближава хората.

Токсични Складове беше студен модул, свързан с останалата част от Селището само с трикамерен и винаги затворен въздушен шлюз от дебела стомана. Лео влезе да се срещне с едно от своите собствени четириръки от групата по заваряване и свързване, които все още се занимаваха с реконструирането на Селището.

— Как върви, Агба? — попита Лео.

— Много добре — Агба изглеждаше уморен. Мургавата му кожа беше набраздена с червени линии, свидетели на напрегната и безсънна работа напоследък. — Онези глупави замръзнали клеми наистина ни бавят, но сме на път да приключим с тях. Как върви твоята работа?

— Засега добре. Дойдох да приготвя експлозива. Дотам сме стигнали. Спомняш ли си къде, по дяволите, във всичко това… — извитите стени на модула бяха покрити със запаси… — пазим експлозива за обезгазяване?

— Беше ей там — посочи Агба.

— Добре… — Изведнъж го присви стомахът. — Какво искаш да кажеш с „беше“? — „Навярно иска да каже, че е бил преместен“, надяваше се Лео.

— Ами, ние използваме доста от него, за да отваряме клемите.

— Да ги отваряте? Мислех, че ги режете.

— Режехме ги, но тогава Таби измисли как да поставим малко заряд по пътя на вакуумния фитил, за да ги разтворим. В половината от случаите ще можем да ги използваме повторно. В останалите те не са по-разрушени, отколкото ако ги бяхме срязали. — Агба се гордееше със себе си.

— Не сте използвали всичкия, надявам се!

— Ами, разсипахме малко. Отвън, разбира се — добави в отговор Агба, не разбрал ужаса в очите на Лео. Той му подаде запечатана половинлитрова бутилка. — Това е последният. Смятах, че ще свърши работа.