Читать «Без гравитация» онлайн - страница 130
Лоис Макмастър Бюджолд
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Здрачът пропълзя над мъртвото езеро, лъчистата вдлъбнатина на небето постепенно премина в тъмен тюркоаз, после в обсипано със звезди индиго. Силвър откри, че изгледът на хоризонта с живописните цветови промени на планетарната атмосфера постоянно разсейва вниманието й. На какво висше разнообразие се радваха земните: ленти алено, оранжево, лимонено, зелено, синьо, опръскали с точици кобалтова водна пара, която се носеше към слънцето на запад. Силвър с неудоволствие превключи скенера на инфрачервено. Компютърно усилените цветове проясниха гледката, но й се струваха груби и крещящи след истинските неща.
Ето най-сетне това, което жадуваше сърцето й: джип, който подскачаше над далечния хълмист път и пълзеше по скалистите хребети. После полетя по коритото на езерото с максимална скорост. Айви Минченко побърза да излезе от кабината на пилота и да спусне стълбата от люка. Джипът изрева пред совалката.
Силвър плесна с ръце от удоволствие като видя Ти да се катери по стълбата, натоварен с Тони, който се бе вкопчил в гърба му. Точно така я бе носил Лео на Трансферна Станция.
Чу се тих спор откъм въздушния шлюз, приглушените гласове на доктора и Айви, после д-р Минченко побягна надолу по стълбата и постави ярък сигнал на покрива на джипа. Той светеше в яркозелено. Добре, загазилите гардове трябваше да видят този сигнал. Силвър си отдъхна.
Тя се изкатери обратно в седалката на помощник пилота. Ти се клатушкаше към кабината на пилота, свали Тони на седалката на инженера и се сви на стола на командващия. Свали с едната си ръка кислородната маска, а с другата включи управлението.
— Хей, кой е пипал кораба ми…?
Силвър се обърна и се надигна, за да погледне над облегалката си към Тони, който беше махнал кислородната си маска и се опитваше да намести коланите.
— Успяхме! — усмихна се тя.
— Не още. Те ’а ’ад ’ас — отвърна той с разширени от болка очи и подути устни.
— Какво се е случило…? — Силвър погледна към Ти.
— Онова лайно Ван Ата изгорил устните му с проклетия си остен или каквото и да беше онова в ръцете му — каза мрачно Ти. Ръцете му танцуваха върху лостовете. Двигателите оживяха, светлините проблеснаха, совалката се олюля. Ти се обади по интеркома си: — Д-р Минченко? Закопчахте ли се вече, приятелчета?
— Само момент… — отговори д-р Минченко. — Така. Да, тръгвай!
— Имахте ли някакви проблеми? — попита Силвър и се смъкна обратно на седалката си, търсейки своите колани. Совалката потегли.
— В началото не. Стигнахме спокойно в болницата, влязохме без никакъв проблем. Бях сигурен, че сестрите ще ни питат защо вземаме Тони, но очевидно те всички мислят Минченко за Господ. Просто си влязохме и вече излизахме, аз бях магарето… това съм аз, само транспортирам, нали, когато кой мислите, че срещнахме, прекрачвайки вратата? Онзи кучи син — Ван Ата беше насреща ни.