Читать «Без гравитация» онлайн - страница 120

Тръгнаха напред към кабината на пилота и седнаха. Мониторът сканира монотонния хоризонт. Госпожа Минченко все още стискаше към гърдите си огромния куфар с форма на лъжица. Силвър се качи на стола си и опита да си представи какво ли е да си женен за някого два пъти по-дълго време от собствения й живот. Била ли е млада някога госпожа Минченко? Д-р Минченко със сигурност винаги си е бил стар.

— Как се омъжихте за д-р Минченко? — попита Силвър.

— Понякога се чудя — промълви сухо жената сякаш на себе си.

— Медицинска сестра ли бяхте или лаборантка?

Тя погледна нагоре усмихната:

— Не, скъпа, никога не съм работила в биотехнологиите. Слава Богу! — Ръката й поглади черния куфар. — Аз съм музикант. Донякъде.

Силвър наостри уши:

— Синтетично видео? Вие програмирате? Имахме няколко филма в библиотеката, в библиотеката на компанията.

Госпожа Минченко изкриви устни в полуусмивка:

— Няма нищо синтетично в това, което правя — аз съм регистриран изпълнител на историческа музика. Съхранявам живи старите техники. Мисли за мен като за жива музейна изложба. Може би се нуждая малко от почистване на прахта… Само няколко паяжини висят от лакътя ми… — Тя отключи куфара си и го отвори пред погледа на Силвър. Обгорено червеникаво дърво, гладко като сатен улови и заигра с цветните светлини на кабината. Госпожа Минченко вдигна инструмента и го залепи под брадичката си: — Това е цигулка.

— Виждала съм ги на снимка — отвърна Силвър. — Истинска ли е?

Госпожа Минченко се усмихна и прокара лъка по струните. Музиката се лееше… нагоре-надолу като… като четириръки деца в салона, това бе единственото сравнение, което можа да измисли Силвър. Мощността бе изумителна.

— Къде се свързват тези жици с говорителите? — заинтересува се Силвър, протягайки долните си ръце и шия.

— Няма говорители. Целият звук идва от дървото.

— Но той изпълни кабината!

— Този инструмент може да изпълни цяла концертна зала.

— Ти… свириш на концерти?

— Някога, когато бях много млада… На твоята възраст… Посещавах училище, където преподаваха такива умения. Единственото училище по музика на моята планета. Колониален свят, знаеш, няма много време за изкуство. Имаше конкурс… Победителят щеше да пътува до Земята. Очакваха го записи, кариера. Както и стана с него. Но звукозаписната компания, която спонсорираше конкурса, се интересуваше само от най-доброто. Аз бях втора… — Гласът й угасна във въздишка. — Аз останах с добро лично постижение, за което никой не искаше и да чуе. Когато пуснеш диск, чуваш най-доброто не само от моя свят, но и от цялата галактика. За щастие тогава срещнах Уорън. Постоянният ми патрон и единствената ми публика. Вероятно, защото не исках да правя кариера от това, ние се местехме толкова често в онези дни. Той завършваше училище и започваше работа в Галактически Технологии. Преподавах тук и там на заинтересувани антиквари… — Тя наведе глава към Силвър. — Учиха ли те на музика наред с всички други неща, които са ти преподавали на онзи сателит?