Читать «Без гравитация» онлайн - страница 118

— Ето го мъртвото езеро — кимна Ти напред. Говореше й без да сваля очи от уредите. — Точно на хоризонта.

— По… по-трудно ли ще бъде приземяването, отколкото скачването на совалка? — попита разтревожена Силвър.

— Няма проблеми — усмихна се Ти. — Дори е по-лесно. Това е широка равнина. Една от нашите алтернативни писти за извънредни случаи. Избегнем ли доловете на север и сме вкъщи.

— О — поуспокои се Силвър, — не мислех, че си идвал тук и преди.

— Ами, всъщност не съм — каза тихо Ти. — Не съм имал извънредни случаи досега… — Той отново се съсредоточи и Силвър реши, че вероятно не бива да му отвлича вниманието с разговори точно сега.

Тя надзърна от края на седалката си към д-р Минченко, който заемаше мястото на инженера зад тях, за да види как възприема всичко това. Той й отвърна с язвителна усмивка, сякаш за да й се скара, че се вълнува толкова много. Но тя забеляза, че и той също проверява коланите на седалката си.

Земята отдолу ги блъсна нагоре. Силвър почти съжаляваше, че не бяха почакали прикритието на нощта, за да извършат това приземяване. Поне нямаше да може да види приближаващата я смърт. Тя, разбира се, можеше да затвори очите… Затвори очите си, но почти веднага ги отвори. Защо да пропуска последното събитие в живота си? Тя съжаляваше, че Лео никога не я бе пожелал. Сигурна беше, че и той страда от прекален стрес. По-бързо и по-бързо…

Совалката се блъсна, отскочи, изтрещя, олюля се и избуча над плоската напукана повърхност. Съжаляваше, че тя никога не бе пожелала Лео. Наистина, можеш да умреш, докато чакаш някой друг да започне живота ти вместо теб. Коланите на седалката прорязаха гърдите й, когато намаляването на скоростта я издърпа напред и зъбите й се разтракаха от ревящата вибрация.

— Не е толкова спокойно като при скачване — изкрещя ухилен Ти. Най-накрая й отдели широка усмивка. — Но е достатъчно добре за компанията…

Добре, никой друг не бръщолевеше от ужас. Може би това беше начинът за приземяване. Спряха доста прилично в средата на… никъде. Назъбени карминови планини обграждаха празния хоризонт. Всичко утихна.

— Ами — каза Ти, — ето ни и нас… — Той се освободи от коланите и се обърна към д-р Минченко, който се измъкваше от седалката на инженера: — Сега какво?

— Ако бъдеш така добър — каза д-р Минченко — да ни предложиш план на околностите…

Няколко пъти мониторът бавно потърси по хоризонта, докато минутите цъкаха в главата на Силвър. Гравитацията, откри Силвър, не беше толкова ужасно нещо, колкото я бе описвала Клер. Приличаше на преживяването под ускорение по пътя към тесния проход, само че много тиха и без вибрации, или като на Трансферна Станция, но много по-силна. Щеше да й е по-добре, ако седалката беше пригодена за тялото й.