Читать «Щиглецът» онлайн - страница 69

— Съжалявам.

Казваха го хора, които познавах, и хора, с които не бях разменил и една дума през живота си. Други — смеещи се и бърборещи по коридорите — замлъкваха, когато минех покрай тях, хвърляйки към мен печални или озадачени погледи. Други пък продължаваха да ме игнорират напълно, както играещи си кучета не обръщат внимание на някое болно или ранено животно сред тях; отказвайки да ме погледнат, те продължаваха да препускат и да вилнеят из коридорите, сякаш не бях там.

Особено Том Кейбъл ме избягваше така старателно, сякаш бях момиче, което бе зарязал. На обяд той не се виждаше никъде. В час по испански (влезе с ленива походка доста след началото на часа, пропускайки конфузната сцена, когато всички се струпаха с мрачни изражения около чина ми, за да ми изкажат съболезнования) не седна до мен, както обикновено, а съвсем отпред, изгърбен и проточил дългите си крака на една страна. По стъклата барабанеше дъжд, докато ние се борехме с превода на редица странни изречения, изречения, които биха дали повод за гордост на Салвадор Дали: за омари и плажни чадъри, и за Марисол с дългите мигли, която взема лимоновозеленото такси, за да отиде на училище.

След края на часа, когато излизахме от стаята, се отправих целенасочено към него, докато той си прибираше учебниците, и казах „Здрасти“.

— О, здравей, как е — отвърна той — резервирано, облегнал се назад с иронично извити вежди. — Разбрах за цялата история.

— Да — това беше обичайният тон на разговорите ни: прекалено надменни, за да се смесваме с останалите; шегите, които си разменяхме, бяха достъпни само за нас двамата.

— Кофти късмет. Лоша работа, наистина.

— Благодаря.

— Хей, трябваше да се направиш на болен, нали ти казах. Мама също побесня заради тая история. Направо щеше да експлодира! Е, какво — той сви леко рамене в мига зашеметено мълчание, последвал думите му, озъртайки се с такова изражение, като че ли искаше да каже „Не бях аз“, все едно, че бе хвърлил снежна топка с камък в нея.

— Както и да е. И така — продължи той с тон, който подсказваше, че животът си продължава. — Ами костюмът?

— Какво?

— Е — отстъпи леко и огледа иронично карираното палто, — несъмнено първо място в конкурса за двойници на Плат Барбър.

И въпреки волята си — беше истински шок, след дните, през които бях като вцепенен от преживения ужас, така внезапно и рязко, сякаш страдах от синдром на Турет — аз се разсмях.