Читать «Щиглецът» онлайн - страница 68

— Всеки би се чувствал зле така — каза тя. — Седиш съвсем сам тук, това не е добре за теб.

Не знаех какво да кажа. Единственото, което ме караше да се чувствам що-годе нормално след смъртта на майка ми, беше да седя сам и да гледам филми.

— Крайно време е да се върнеш към някаква ежедневна рутина. Още утре. Знам, че не ти се вярва, Тио — каза тя, когато аз продължих да мълча, — но единственото, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре, е да вършиш нещо.

Взирах се неотклонно в екрана на телевизора. Не бях ходил на училище от деня преди майка ми да загине, и докато не се връщах там, смъртта й изглеждаше някак неутвърдена официално. Върнех ли се там, тя щеше да се превърне в общоизвестен факт. Нещо по-лошо; в представата за връщане към някакво нормално ежедневие имаше нещо нередно, изглеждаше ми като предателство. Всеки път, когато си го припомнех, шокът ме връхлиташе наново, внезапно като плесница: нея вече я нямаше. Всяко ново събитие — всичко, което щях да правя в живота си оттук нататък — щеше да ни разделя все повече и повече: дни, в които тя не присъстваше, щяха да изпълват все по-голямото разстояние, което ни делеше. С всеки нов ден от остатъка на живота ми тя щеше да се отдалечава все повече.

— Тио.

Стреснат, вдигнах очи към нея.

— Стъпка по стъпка. Няма друг начин да се излезе от това състояние.

На следващия ден по „Търнър“ щеше да има кино-маратон, посветен на Втората световна война („Кайро“, „Скритият враг“, „Кодово име: Изумруд“), който наистина исках да гледам. Вместо това се измъкнах с усилие от леглото, когато господин Барбър надникна в стаята, за да ни събуди („Ставайте и не им прощавайте, хоплити!“) и се повлякох към автобусната спирка заедно с Анди. Денят беше дъждовен и доста хладен, поради което госпожа Барбър бе настояла да навлека едно старо палто с качулка на Плат, което ме караше да се чувствам неловко. Китси, малката сестричка на Анди, вървеше пред нас с танцова стъпка в розовия си шлифер, прескачаше локвите и се правеше, че не ни познава.

Знаех, че ще бъде ужасно и така и се оказа — още от секундата, в която влязох в яркоосветеното фоайе и долових добре познатата училищна миризма: дезинфектант с цитрусов аромат и нещо като мръсни чорапи. Написани на ръка съобщения по стените: списъци за записване за тенис и готварски курсове, прослушвания на изпълнители за училищна постановка на „Странна двойка“, за екскурзия до Елис Айлънд, известие, че още има свободни билети за традиционния пролетен концерт в Сентръл Парк — трудно бе да се повярва, че светът бе свършил, а по някакъв начин тези смехотворни занимания продължаваха да съществуват. Колко странно — в деня, когато бях за последен път в тази сграда, тя беше още жива. Продължавах да мисля за това, и всеки път мисълта ме поразяваше като нова: последния път, когато отворих това шкафче, последния път, когато докоснах тази тъпа книга, „Навлизане в биологията“, последния път, когато видях Линди Мейзъл да си слага гланц за устни с тази пластмасова пръчица. Не ми се вярваше, че няма как да проследя тези мигове обратно до един свят, в който тя не бе мъртва.